На 7 април се навършват 90 години от смъртта на полк. Владимир Серафимов, спасителят на родопските българи през есента на 1912 г.

Родният дом на полк. Серафимов в Аджар (Свежен) пази паметта  за даскал Гено, както и за Апостола на свободата Васил Левски 

Полк. Владимир Серафимов (1860-1934) остава в националната памет като освободител на родопските българи през Балканската война. Негови паметници са издигнати в Смолян и Рудозем, в нареченото на негово име с. Полковник Серафимово и в прочутото средногорско село Аджар, дн. Свежен, общ. Брезово, Пловдивска обл. Родното място на бъдещия офицер е със стара слава, възникнало още през Средновековието в сърцето на Сърнена Средна гора. В околностите му са открити паметници от епохата на траките, загадъчният мегалит Кутела, руини на стари църкви и манастири… В османската епоха Аджар е център на нахия (околия), а през ХVІІ в. там творят книжовниците от известната Аджарската школа, наследила традициите на Търновската от времето на Второто българско царство. 

Владимир Серафимов се ражда на 12 август 1860 г. в семейството на даскал Гено – образован човек, учил в Атина, където усвоява „науките“ и църковното пеене. Като учител се ползва с авторитет и е спомоществувател на книги на неговите знаменити „колеги“ Райно Попович, даскал Ботю Петков, Христаки Павлович, Сава Радулов, д-р Иван Богоров, Петко Р. Славейков… Учителят и съпругата му Райка са имали тринадесет деца, две от които умират в ранна възраст. Освен бъдещия офицер Владимир, трайни следи оставят и неговите братя. Най-големият Стефан също е учител, а по-късно търговец на розово масло в Казанлък. На учителското поприще се посвещава и Иван – „даскал“ в Брезово, по-късно свещеник в Аджар. Гено е близък с Васил Левски, а според някои краеведи е и негов родственик. За последното няма сигурни доказателства, но Апостола е помнен във фамилията на даскал Гено години наред. И днес в семейната къща посетителите могат да видят скривалището, в което се влиза през един долап и се стига до най-далечния край на градината. Свидетелство за дейността на даскала и местния революционен комитет е участието на шестнадесет аджарци в Българското Опълчение. Друго паметно място, свързано с Аджар, е гробът на Хаджи Димитър в гористата местност под средногорския връх Кадрафил. За последните дни на тежко ранения войвода през юли-август 1868 г. и помощта на местните хора от Аджар и близкото село Мраченик сме разказвали в нашата поредица. През лятото на 1877 г., по време на Руско-турската война, Аджар преживява трагични дни. Части от армията на Сюлейман паша и орди башибозуци разоряват редица селища в Тракия, Средногорието и Подбалканските полета, вкл. Аджар. Загиват стотици мирни жители, а една от жертвите е даскал Гено Серафимов. 

Владимир израства в многолюдното семейство на своите родители. За щастие, семейният дом е съхранен. През 2020 г. старата възрожденска дървена къща, превърната в музей, е обект на реставрация и днес е един от най-посещаваните обекти на културно-историческия туризъм в селото и района. Отначало Владимир учи при своя баща, след което е изпратен да продължи образованието си в гръцката гимназия в Смирна (Измир) – град с европейски облик и големи общности от гърци, арменци и българи. След края на войната се завръща в България или, казано по-точно, Източна Румелия. Решен да служи на Отечеството, младежът се премества при брат си Коста в София. За кратко е помощник в една адвокатска кантора, но скоро е приет във Военното училище в неговия четвърти випуск. За отлична служба е награден със сребърна сабя. Първото си офицерско звание – подпоручик,– получава на 30 август 1883 г. и е назначен е за командир на рота, охраняваща пристанището в Русе. При обявяване на Сръбско-българската война Серафимов с ротата си в състава на 5-и Дунавски пехотен полк участва в боевете при Сливница и Пирот. За проявените качества на командир е награден с орден „За храброст”. Във военната му кариера следват 22-и Тракийски полк, Портовата морска рота, 5-и резервен полк, 10-и Родопски полкк. През 1904 г. е подполковник, като се ползва с авторитет в армейските среди. Любезно, но и твърдо отклонява поканата за адютант на цар Фердинанд: „Не мога да стана салонен офицер. Аз съм войник и ще си остана такъв…” Владимир Серафимов и съпругата му Елена имат пет дъщери и един син, който умира в детска възраст. Внук на легендарния офицер е известният музикант Владимир (Валди) Тотев. 

През 1908 г. Серафимов е назначен за командир на 28-и пехотен Стремски полк, в който служат повечето от новобранците от родното му село Аджар, и е произведен в чин полковник. В навечерието на Балканската война поема командването на 21-и пехотен Средногорски полк, базиран в Асеновград. Полкът влиза в състава на Родопския отряд, натоварен със задачата да освободи Средните Родопи и Беломорието. По този начин ще бъде прекъсната сухопътната връзка между Цариград и Солун, съответно, ще бъдат блокирани противниковите войски в Македония. Със своя полк Серафимов разбива турските части в района на Тъмръш и заема позиции при Дьовлен (Девин). Само за седмица полкът достига и освобождава Пашмакли (Смолян), Райково и Устово, посрещнат с възторг от местните хора. Отделни подразделения достигат до гара Бук в долината на Места.

Срещу полка на Серафимов настъпва корпусът на Явер паша, броящ двадесет хиляди войници. Предвид критичната обстановка командирът на бригадата полк. Гешев издава заповед  21-и Средногорски полк да отстъпи от линията на Райково, Устово и Пашмакли и да се укрепи за отбрана на превала Рожен-Чепеларе-Пампорово. Серафимов, помнещ трагедията на родния си край през 1877 г., съзнава последиците на подобно действие. В народната памет остават думите на доблестния офицер: „Аз не ще отстъпя на турците селата, в които вчера бях посрещнат като освободител!” В същност най-вероятно Серафимов убеждава командването да бъде прието друго тактическо решение, за да бъде опазено местното българско население. В боевете на 19-21 октомври 1912 г. полкът спира атаките на превъзхождащия го трикратно турски корпус. Решаващ е моментът, в който 1-а дружина предприема атака във фланг, съчетана с контраатака на другите части под звуците на „Шуми Марица”! Войските на Явер паша отстъпват панически, изоставяйки оръдия, муниции и снаряжение… Според съвременниците, победата оставя спомен не само за талантливия командир, а и за човека Владимир Серафимов, „… който успява да привлече и българо-мохамеданското население на страната на българската войска…“ На 8 ноември полкът освобождава Ксанти и заедно с други части от Родопския отряд заема Гюмюрджина (Комотини) и Дедеагач (Александруполис). Ккорпусът на Явер паша е блокиран и пленен при Фере в поречието на Марица.

По време на Междусъюзническата война полк. Серафимов начело на 21-и и 9-и пехотен полк воюва при Криволак и Калиманското поле. През Първата световна за кратко е офицер за особени поръчения, след което поема командването на 1-а бригада на 8-а Тунджанска пехотна дивизия, с която участва в неравните боеве при Чеган. След края на войната излиза в пенсия, отказвайки генералско звание. До края на живота си поддържа връзки с хората в Родопите, сред които е изключително популярен. За отбелязването на 20-та годишнина от боевете в Устово е създаден инициативен комитет за изграждане на паметник на падналите за свободата на Родопите. В поканата до полк. Серафимов е казано: „С Вашето присъствие /…/ ще ни направите една голяма чест и ще покажете като доблестен военачалник как да тачим паметта на онези, които тъй храбро и самоотвержено водихте в онези паметни боеве, и които поднесоха в дар пред Отечествения олтар най-скъпото си – своя живот, за свободата на брата роб…”

Полк. Серафимов не доживява откриването на паметника на 12 август 1934 г. Връх Кавгжаджик е преименуван на Средногорец в чест на командвания от полковника пехотен полк, но хората му дават още едно, при това емблематично име – Родопската Шипка! В края на 1934 г. в памет на смелия офицер с. Аламидере е преименувано на Полковник Серафимово.