Българската политика се е превърнала в тресавище от партийни дърдорковци, квартални тарикати и алчни за власт, постове и привилегии недоразумения

„Всички щяхме да бъдем хора, ако можехме” - казваше дълбокомислено повелителят на просяците Джонатан Джеремая Пичъм в „Опера за три гроша“ на Бертолд Брехт, заобиколен от дрехи, протези, бастуни и прочее реквизит, който раздава на работещите за него просяци.

Ако пренесем мислено този епичен песимизъм в днешния ден върху родната партийна арена, със сигурност някой партиен г-н Пичъм ще каже: „Всички щяхме да бъдем политици, ако можехме“.

Тъжната реалност е, че голямата част от тях просто нямат качества да бъдат истински политици. Българската политика се е превърнала в тресавище от партийни дърдорковци, квартални тарикати и алчни за власт, постове и привилегии недоразумения. В една нормална демокрация политикът формулира големите теми, цели, посоки на националната политика. Не чака нито пиарите да му ги измислят, нито непрекъснато менящите се настроенията в собствения му фейсбук балон да му ги подскажат, че да тръгне да тича след тях през глава. Политикът е призван да идентифицира реалните проблеми и на тази основа да канализира и формира обществените настроения с идеи и инициативи. Да се стреми да принципиализира проблемите, а не да ги свежда до междуличностни отношения. Да търси политически средства за изграждането на обществени мнозинства и консенсуси, за да бъдат реализирани големите цели на нацията, в името на които е влязъл в политиката. Въобще, политиката, още повече националната политика, е изкуството да извеждаш проблемите от дребнавото битие на персоналните боричкания и да мобилизираш политически инструментариум и широка обществена подкрепа за решаването им.

Колко далеч е всичко това от родната политическа действителност, нали? Политика за три гроша – това ни се предлага години наред, но особено през последните четири години, когато задкулисието изтика на преден план кохорти с хунвейбински блясък в очите, които обявиха, че летоброенето на българската демокрация започвало от тях, защото те били „добрите сили“, а всички останали - „лоши“. Политическата арена беше превърната в нещо като психодиспансер на открито. Истерията се превърна в начин на партийно общуване. Крясъкът – в партийна програма. Омразата, простащината и кварталните попържни - в парламентарни нрави. Вместо стратегическо мислене по основните задачи, които управлението трябва да постига, политиката беше сведена до обсесивно-компулсивните политически разстройства на няколко хунвейбински кръжока. За едните - „съдебна реформа“, състояща се в схоластичния спор колко „дявола има на върха на иглата“, т.е. какви да са квотите във Висшия съдебен съвет. За другите – „Ники да може да пътува“ и да си подредят по конец „свои хора“ в прокуратурата, службите, полицията, митниците, регулаторите. За третите – да ерозират демокрацията по кремълски маниер, като се упражняват върху Конституцията с нелепи подмятания за „президентска република“, референдуми срещу еврото, срещу НАТО, срещу ЕС.

И всичките те вкупом, излъчили редовни и служебни правителства през последните години, толкова некадърни, че България се оказа единствената държава, която не е усвоила почти нищо от средствата по Плана за възстановяване и устойчивост (ПВУ). Преди дни от Брюксел ни съобщиха, че от 2021 г. досега, т.е. откакто разноцветните хунвейбини полазиха родната политика, България е усвоила реално едва 4 процента от еврофондовете и средствата по ПВУ. Това е реалната оценка за компетентността и политическите качества на управлявалите конфигурации през този период. Четири процента управленска ефективност! Представяте ли си един работник или служител да изработи само 4 процента от възложената му работа - трябва веднага да го уволните, нали така? И недейте да слушате хунвейбинските глупотевини, че причината била, че нямало мнозинство и нямало как да стане коалиционно управление. Некадърността е единственото рационално обяснение на безвремието и развалата, в която затъна българската политика. Нищо друго!

На 9 май официално започва новата предизборна кампания. С такова тежко наследство и в такава психодиспансерна обстановка. Единствената разлика е, че хунвейбинският балон, като че ли, започва да спихва след поредицата от разкрития за гранд-корупция и контрабанда, за измами и лъжи. Но това не бива да ни успокоява, защото хунвейбини дебнат отвсякъде. Като се провалят вдясно, веднага никнат като отровни гъби в ляво. Вижте новопръкналата се „работническа лидерка“, която след като излъга лековерните, че ще свърши нещо в Столична община, прегърна кремълските опорни точки и сега дава заявка да хунвейбинства в националната политика - щяла да подкрепя референдум за изваждане на България от НАТО. Като проруската партия „Възраждане“, която предлага такъв референдум и иска да е патриотична, но не може, защото е сложила „наколенките“ пред диктатора в Кремъл.

Въобще, предстоят избори за три гроша. Всичко това прави отговорността на основните системни и евроатлантически партии много по-голяма, отколкото изглежда на пръв поглед. Кои са те ли? Скамейката е къса, но все пак зад нея стои общественото мнозинство. Това са ГЕРБ, ДПС и „Демократична България“. Последните са изправени обаче пред сериозен проблем – коалиционната обвързаност с хунвейбините от „Продължаваме промяната“. От решаването на този проблем ще зависи дали токсичността на „Промяната“ няма да порази и повразумилите се през годините партийни групи около Христо Иванов и Атанас Атанасов. А за онези, които ще попитат: „а БСП къде е?“, трябва да е ясно, че БСП и всевъзможните люспи около нея сами се поставиха в прокремълския ъгъл на родната политиката и вкупом непотребни станаха.

На този фон отговорността на системните и евроатлантически партии е да започнат да се държат като сериозни политици. За начало от тях би трябвало да се очаква (поне) да очертаят големите задачи пред страната и да ни разкажат как ще ги осъществят. След това – да съставят коалиционно правителство на широка основа, с прозрачно коалиционно споразумение, което разпределя властта, съобразно вота на избирателите и съдържа ясен механизъм за вземане на коалиционните политически решения. Правителство, което да дава авторитет на България като надежден член на най-могъщите икономически и военно-политически съюзи на планетата – ЕС и НАТО – в които преди появата на хунвейбините успяхме да се присъединим. Въобще, да се върнем към нормалността в политиката. Повторение на злощастните експерименти с „промяната“ и после с правителствения хомункулус, който нарекоха „сглобка“ - едно партийно малцинство, загубило изборите, да узурпира цялата власт, със сигурност ще изправи България пред истинска катастрофа.

Прочее, време е българските политици да спрат да се занимават предимно с персонални конфликти и непоносимости, и да занимават с това външните ни партньори. Вместо това, да прогледнат за голямата картина на българската и европейската политика. Дали по време на кампанията и особено след изборите ще съумеят да надскочат себе си? Ще поживеем, ще видим.