Бях на самото изстрелване на “Союз 33” с първия български космонавт Георги Иванов.

(Бел. ред. - на 10 април 1979 г. на космодрума Байконур в Казахстан. Командир на кораба беше руснакът Николай Рукавишников (1932 - 2002). По програма “Союз 33” трябваше да се скачи с орбиталната станция “Салют 6” с екипаж Ляхов и Рюмин. Но поради сериозни технически проблеми скачването, или според руската дума “стиковката” не се състоя.)

Страхотно, просто е страхотно!

Бях в бункера, до ракетата, заедно с космонавта Герман Титов (генерал, 1935 - 2000, вторият космонавт, след Гагарин. Дълги години работил в управлението на съветските космически полети).

Титов единствен беше против изстрелването на кораба. На самото гласуване - аз не съм присъствал, - когато е вземано решението “да” или “не”, той е казал “не!”. Защото имаше страхотна пясъчна буря. Байконур е степ! Нещо страшно беше! Пясъкът се носеше като пелена!

И Титов поради тези метеорологични условия изказваше съмнения дали точно тогава трябва да стане изстрелването. А вече беше бая дръпнал с водката и непрекъснато казваше:

- Ако всичко мине както трябва, така ще се напия, така ще се напия!

А то нямаше накъде повече.

Гледахме от бункера старта на “Союз 33”.

Като запалят двигателите, огънят удря в дъното на силоза и се връща, обгръща ракетата в един момент, стига догоре. И е жестока гледката.

Ракетата се крепи на три опори с противотежести. И когато се изравни тягата на двигателя със силата на противотежестите, ракетата леко подема, а противотежестите се отварят. Настъпва един момент, в който имаш чувството, че тя увисва неподвижно във въздуха - момент на нулево привличане. След това ракетата поема нагоре. Много е силно!

След старта на ракетата от космодрума Байконур отидохме в градчето Ленинск. Всичките големи началства - Добри Джуров, Стоян Михайлов, вече си бяха заминали. Само журналистите бяха там. Седят и дремят на празни ясли. Викам:

- Как не ви е срам? Как не ви е срам! Току-що изпратихме успешно ракетата...

Поръчах пиене и ядене. А там всичко беше безумно евтино! Почти без пари. Направихме банкета, качихме се в самолета и хайде в Москва.

Полетът на “Союз 33” трябваше да продължи една седмица.

В Москва имах една сериозна сексуална връзка. Отидох при нея, директорът на нашия телевизионен център в “Останкино” (тв кула в Москва, една от най-високите в света - 540 метра), Енчо Еневски, знае къде съм.

Сутринта на вратата на квартирата се блъска. Казвам:

- Влез!

И влиза Енчо Еневски. А ние с девойката сме в леглото.

Енчо Еневски беше директор на Телевизионния център в Русе. Това също е интересен етап от развитието на българската телевизия.

Енчо обърна манифестацията в Русе. Оттам предавахме за първи път директно, беше цветно предаването.

При манифестацията в Русе върви по течението на Дунава. Но като застанат камерите срещу хората - става контражур и никак не става за предаване. Енчо предложи да се обърне посоката на манифестацията, хората да вървят срещу течението на реката, да се прокопае площадът и да се прокарат кабелите. А за да се прокарат кабелите, трябва тясна тръба и там е станало страшно! За да мине кабелът през тръбата, пускат една котка с конец. Подгонват котката, за да издърпа конеца и да изкарат и кабела. На заседание на партийния комитет се пеняви някаква секретарка и Енчо казва:

- Добре, другарко, щом вие искате, само ръководителите от Русе - защото ние тогава предавахме манифестациите от Пловдив, Благоевград, от Варна - щом искате нашите ръководители да изглеждат като негри на този фон, така да бъде, както искате!

И обърна посоката на манифестацията. Беше много весело.

Аз съм два пъти почетен гражданин на Русе - мисля, че друг българин няма такъв.

Та, влиза Енчо в московската квартира и казва:

- Другарю Славков! Стана нещо ужасно!

Какво ужасно може да стане?

Аз викам почти на шега:

- Ей, да не би да не са се скачили в Космоса?

- Да!

Казвам:

- Енчо, това са неподготвените работи! Ето, питай девушката, попитай я! Аз направих две стиковки - и на тъмно, и на светло! Отработено!

Веднага отиваме в телевизията, оттам - в нашето посолство. Събрахме се всичките, които бяхме там за отразяването. От вождовете беше останал само Радослав Радев (от “Работническо дело”). Всички други, началниците, се бяха прибрали в София. Събрахме се в салона на посолството. Радев започна - ситуацията е такава и такава, трябва да снижим приповдигнатия тон, дано всичко мине успешно, скачат се - не скачат се, да кацнат, естествено и наградите ще бъдат по-малки, по-ниски...

Викам:

- Радко, спри да говориш глупости пред хората! Те да се върнат живи и здрави, пък тогава да умуват с какво да ги награждават.

Оттам отидох при Димитър Жулев, посланика ни в Москва. Ние бяхме много близки. Казвам му:

- Митко, тази работа така няма да стане!

А руснаците не искаха да пуснат нашите журналисти да се върнат на Байконур.

Викам:

- Ние по този начин ще отворим ей такава дупка в историята на България. Ей такава дупка! И ще кажат - ето, вижте, какво стана, какви ги вършат!

Той пред мен вдигна телефона и се обади на Брежнев (Леонид Илич, 1907 - 1982, партиен и държавен ръководител на СССР от 1964 г. до смъртта си). Много емоционално, но и като на човек, който може да говори с него директно, обясни му каква е работата, разреши се въпросът.

Качиха се на самолета нашите журналисти и отлетяха за Байконур. А аз заминах в Центъра за управление на полетите. Там бяха Антон Вергиев, Николай Конакчиев... Всичко се виждаше на екраните в Центъра.

Само в Япония има по-железен ред изобщо. И то е от манталитета на нацията. Там стана катастрофа - първата, мисля, с пътнически самолет “Боинг”. Излитат от летището, пилотите усещат, че нещо не е наред и искат разрешение да кацнат веднага обратно. А това трябва да мине по цялата стълба - нагоре и надолу - да се съгласува с всички нива. И докато се вземе решение, самолетът се удря в един хълм. Но вътре пътниците разбират какво става. И един младоженец беше успял да напише писмо до съпругата си - ужасна работа.

Кацат в степта Георги Иванов и Николай Рукавишников, но вече идва времето на “По света и у нас”. А бях с едно яке тогава, има го на запис в архивите. От “Останкино” имахме пряка линия с нашата телевизия. Тогава нашите техници направиха чудеса - Байконур, Москва, Центъра, “Останкино”, телевизията в София, постоянна конферентна връзка по кабел. Сега това е детска игра вече, но през 1979 година нямаше сателити, спътници, компютри, нищо нямаше!

И “По света и у нас”, започна с мен. Мария Тролева водеше от София. Включиха ме - с якето, леко брадясал, и казах:

- Не се извинявам, а обяснявам защо съм така. Защото след малко ще ви предадем официалното съобщение за благополучното кацане на “Съюз 33”!

Това е класика в жанра!

Четете в следващия път: С Васил Цонев в Сибир

Пазарувай в MediaMall.bg - книги, музика, филми и абонаменти


РЕГИСТРИРАЙ СЕ

Нямаш
профил?

Запомни ме Забравена парола