Бездомни попове. Алеята на брътвежа

Рядко прибягваме към освежителните разходки до Орландовци - да се видим с този или онзи. При цялата немара все пак се вижда, че природата там е много стръвна, за четири години един клон се превръща в яко дърво - откъде черпи сили, мъртвите тела, изглежда, не са толкова мъртви.

Когато човек тръгне по централната алея на гробищния парк е неизбежно да срещне ятата от попове, повечето млади ентусиасти, без килимявки и доста разгърдени, очите им шарят без милост, не спират бездушното си опело, без начало и без край: “Да поменем скъпия покойник, да успокоим душата на скъпия покойник, хайде, накъде да вървим, къде е гробът?”

Чудиш се как да се измъкнеш - същи леприкорни, ония злобни митологични духове с вид на малки човечета - държат се накуп, тяхната солидарност ги прави силни. Остава да наметнат и по някое въже, за да заприличат на циганите хамали по булевард “Христо Ботев” - и те могат да издърпат всичко и по най-тясното стълбище, въпросът е предметът да стигне до нужното място, видът му не е от никакво значение.

Чернодрешковците обикновено се навъртат около гробищната църква, това изглежда им дава усещането, че са легитимни. Но иначе не е ясно откъде са довтасали тук.

Те предлагат услугите си с отстъпки - ония свещеници, които вече са ангажирани, гледат на тях като на натрапници, стигало се и до ръкопашни схватки:

“Да успокоим душата на скъпия покойник…”

Остава само по една вратовръзка да си сложат - като ония, които носят лекарите, които се грижат за деца със злокобни, нелечими заболявания, ръчно рисувани вратовръзки, от които се лезят анимационни герои, понеже светът е красив и великодушен, нали, светът е като тъпа анимация.

И продължават да предлагат услугите си. Действат на глутници - като бездомни кучета.

И няма кучегон, измислен за тях.

Това, макар да се случва пред очите на хиляди хора, сякаш е някаква тайнствена, свободна зона, където и химните се четат от някакъв обезмитен по втория начин псалтир.

Докопат ли някоя нещастна и жалостива женица, преображението е мигновено - на мястото на плачливите подканяния се появява лошият поглед на леприкорна. Жал да ти стане за покойника, преображението не издава само празнота и нетърпение - ако беше само това, да простим. А и нещо друго, по-нечисто и сякаш отмъстително: “Вие ми дадохте своето подаяние, а аз ще ви се отблагодаря със своето безразличие, как му беше името на покойника…” Един от тия веднъж три пъти пита клетата женица, макар че надписът на скромната плоча щеше да избоде очите му.

Но нищо не можеш да сториш - тръгнат ли свещените (свещени ли?!) думи, ти си в ръцете му, ще търпиш, нямаш избор, може дори да е пиян, може да прелиства с нетърпение или дори с омерзение страниците на псалтира, да търси трескаво из него, колкото да минат определените от самия него пет минути -и хайде, чупката, бегом да търсим следващия предмет за стълбището, което, както личи по всичко дотук, не води нагоре, към светлите небеса, а надолу и надолу в калта…

Бездомни кучета.

***

Ако бях повече настойчив, щях да ви кажа да четете между редовете.

Но понеже, за щастие, не съм, ще ви кажа да гледате сериала “Алф”.

Политиците са известни с това, че не могат да се ориентират. Дори велики политически мъже са правили велики признания за слепотата си.

Алеята на леприкорните обаче е подходящо място за тях - едно мрачно огледало, в което да се огледат. Лете, когато бездомниците са разкопчали дори расата си и пот се лее по лакомите им лица, или зиме, когато се тресат от студ на купчини, гледайки завистливо ония, които вече са спазарени.

Ако за момент се сетите за телевизията и политическите предавания - тестикули, които продават безсмислици, няма ли да решите, че политиците са досущ като ония черни бездомници?

Ако не са телевизионните прислужници, които придават някакво лустро на повечето политици, не са ли те същите продавачи на услуги, които никой не търси. Същите бездушници, които четат от една и съща книга, и дори не е ясно какво четат всъщност.

Не са ли едни - с много малки изключения - напълно задръстени хорица, макар че старият Хорас ни съветва да не използваме думата “задръстен”, освен ако не става въпрос за канализация.

Но и тази политканализация не е ли напълно задръстена - от бездушни опела и панахиди - как му беше името на скъпия покойник. От напълно безсмислени съвети към близките му - дори божията благодат, която ще окъпе скъпия покойник, вече е почти спестена, пасторалните картини от

пребиваването ни в рая

изглеждат като белезникаво платно на бездарен минималист, та галеристът дори не смее да го предлага, понеже не е сигурен дали не е някакъв фалшификат.

Веднъж слушах един от тия политици и започнах да пресмятам какво наказание в ада няма да ми е по вкуса - и по някое време, без да съм стигнал до края, реших, че това ще е да се храня в руски ресторант.

Но това между другото. Правете това упражнение - полезно е за въображението, освен това ви спасява от брътвежа на бездомниците.

И те, или поне повечето от тях, изникват като чернодрешковците от онази алея, сякаш от нищото. И са направени от нищо. Само дето безразличието ви не ви позволява да го схванете. Може с години да ви предлагат упокой за душата - все едно, обречени са да останат свити в малкия си ръст.

И сетне изчезват внезапно, тъй както са се появили. И тия създания са като ония природни твари, които съществуват единствено за да издават неприятни миризми - настъпиш ги и те облива воня. Царствено творение на природата.

Честолюбиви невежи от различни предавания отдавна са прахосали и без това крехката почит към политиката. Натискат и обгалват леприкорните - за да се наслаждаваме на миризмите. Само си спомнете колко дивотии бяха изречени през годината, колко невероятни измислици, какво състезание на преувеличения, какво търгашество с недоказуеми и направо безумни твърдения, как бе истеризирана и накрая изкормена дори най-малката истина…

Това беше една от най-мизерните за телевизионната политическа журналистика години, поне откакто се помня. Един-двама помияри ги разкараха, но пораженията са трайни.

Словоблудството надмина това на измекярите - бездомници от алеята в Орландовци.

Малкото свестни политици бяха унижавани с безподобни ласкателства. Главният потърпевш се оказа Бойко.

От друга страна, често на истината бе правен незапомнен бойкот, тя бе обсебена от стачкоизменници, горди с ролята си.

От алеята на журналистиката лъхаше често на нещо безсмислено вместо на нещо разумно, трезвите гласове бяха заглушавани.

Затова вече никой не слуша гласа на цигулката, всички само наблюдават гърчавите движения на цигуларите - както се изразяваше един велик актьор.

И никой не можа досега ясно да каже каква иска да остави България.

Дори умни хора се оказах с малки душици

както се изразяваше навремето Генералът, Дьо Гол.

Но пак той, струва ми се, казваше, че не можеш да направиш една страна велика, ако тя не иска това.

***

Обхванат съм от носталгия по умността.

Днешните телевизии са нейните палачи.

А отгоре на всичко на Бъдни вечер един папагал декламираше “Аз съм българче”.

Това е останало сякаш от всичко/от всички нас.

Събеседник по желание в “Нека говорят” на Росен - папагалът, Джиджи ли беше?

***

Ще видите как ще се върнат към списъка на К. К. Когато им омръзнат глупостта и врякането на ония от алеята.

На няколко пъти само през годината се чуха гласовете на обикновени хора и те прозвучаха като ясна камбана в синя утрин.

***

Малките човечета пречат на всичко - и един дебат вече не може да се направи както трябва.

Например, за онзи нещастник - терорист/или-нещо-друго-си от Гуантанамо, когото трябва да приютим.

Имам идея за Б. Б.: да размени онзи от Гуантанамо с Янето.

Тъкмо неговите досегашни покровители няма да се чудят какво да го правят.

…

Седмица след като станаха известни издевателствата в иракския затвор Абу Гариб разговарях с американския генерал, шеф на операциите, Марк Кимит от централата на обединеното командване в Багдад. Останах поразен от честността на този човек. Той можеше да отпрати истината с едно тръсване на главата си. Но не го стори.

Нашите политици трябва да признаят най-сетне, че трябва да запълнят с нещо сърцата си.

***

Веднъж Ричард Бърнщайн писа в “Ню Йорк таймс” следното: “Интернет и култът му към анонимност осигуряват имунитет на всеки, поискал да сподели мнението си за някого. В този смисъл интернет е морално най-деформираното приложение на концепцията за свободата за изразяване”.

Екскрибиционистите/блогърите/ с техните неконтролируеми страсти са опасно и заразно зло, това вече е очевидно. Тази тъмна страст обаче отдавна е овладяла и телевизиите.

Светлин Русев поиска вчера (в “Труд”) право на отговор от Нова телевизия заради филм на Карбовски. Ще му го дадат, след като с удоволствие са го обругали - но аз го съветвам директно да съди шефа на телевизията, шведския наместник Якуб Андерсон, тъкмо него, а не някоя местна мишка. Писал съм за този човек, понеже самият аз го съдя за упорството му да не спазва българските закони. Преди време заради подлите страхове на един нещастник от една друга, пак чужда телевизия, се наложи да осъдя бившия премиер Костов. Сега трябва да призная, че това беше оскърбително и за мен самия. Но ме принудиха.

Така че, Маестро, остави без въздух самия Якуб. Никой друг не е виновен, когато собствената ти медия разпространява слухове или лъжи, и то като крайна инстанция.

Карбовски не е от значение.

Пак се сещам за онази проклета алея, а тя пък извика сега в съзнанието ми една особена представа за телевизията - къщата е добре, празнично осветена, но в нея няма никой…