Проф. Патрашков: Оперирах Живков, затова ме глезел

С проф. Тодор ПАТРАШКОВ, доайен на българската урология, разговаря Мира Радева

Проф. Тодор Патрашков (83) е доайен на българските уролози, стотици пациенти дължат живота си на него. Бил е зам. началник на Военно-медицинска академия, а дълги години и шеф на катедрата й по урология. Член е на Световното дружество и Европейската асоциация по урология. На скалпела на опитния доктор са се доверявали много известни личности, както и бившият Първи Тодор Живков. Професорът е автор на стотици научни труда и учебници. Той продължава активно да работи,пред кабинета му винаги чакат болни.

- Как се чувства светилото на българската урология?

- Чак пък светило, аз съм обикновен лекар. Важното е, че се чувствам добре и продължавам да работя вече над половин век в тази болница /ВМА, б.а./. Имам усещането, че просто съм живял тук, а не вкъщи.

- Още ли трябват връзки за преглед при вас?

- Не. Леснодостъпен съм. Никога не съм отказал на пациент.

- Колко живота сте спасили?

- Правех по 100-200 операции годишно. Преди нямаше модерна техника, всичко отиваше под ножа... Сега поне на половината болни прилагат инструментално-апаратно лечение, то замества т.нар. отворени операции.

- Пак започнаха да ви хулят в пресата, направили сте кариера като приближен на бившия Първи Тодор Живков?

- Никога не съм му бил приближен! Вярно, поне 20 години бях консултант в Правителствена болница. Там се създаде връзката между мен -лекаря и Живков -пациента. Това стана след като го оперирахме през 1976 г.

- От тумор на простатата? Ако се вярва на бившия кореспондент на “Правда” у нас Александър Смурнов, Тато е бил на смъртно легло?

- Няма такова нещо! Той просто имаше уголемена простата, оттам и задръжка на урината. Лекарствата не помогнаха и се взе решение за операция. Препоръчаха я и професорите Роже Кувелер от Париж, Антъл Бабич от Буда Пеща, и Абравян от Кремълската болница.

- Вие ли оперирахте държавната глава? Носи се слух, че това сторил екип от СССР?

- Спекулации! Нямаше руски лекари. Но не аз бях операторът, а проф. Викторов. Парадоксалното е, че самият той почина от рак на уретера, без да си постави точната диагноза.

- След като спаси сума народ от тази беда?

- Така е. А моя милост, заедно с доц. Цоло Цолов, бяхме само асистенти. И това, че ме е глезил Живков са глупости!

- Но ви трепериха ръцете, като режехте плътта на Първия?

- Основната отговорност носеше проф. Викторов, но и нашата не беше малка. Честно казано, вълнувах се. Хубаво е, че в началото не знаех кого ще оперираме. Предишния ден проф. Викторов ме повика и ми каза в 6,30 ч да съм в Правителствена болница.

- Толкова рано?

- Той винаги работеше така. За да не закъснеем ставахме в около 4 ч. И до днес продължавам да се будя в четири. В 6 и 15 вече съм на трамвая пред нас и в около 6,30 ч в кабинета си.

- Прати ли ви Живков кутия с бонбони след успешната операция?

- О, бяхме възнаградени за страха./Смее се/. Получих вкъщи голяма кошница с цветя.

- Хайде, проф. Патрашков... По едно апартаментче не ви ли даде?

- Честна дума, не. Е, проф. Викторов получи жилище, но по друга линия. Него обаче го направиха Герой на социалистическия труд, а двамата асистенти ни наградиха с орден Народна Република България. Няколко години получавах по пощата и собственоръчно подписани от Живков поздравления за празниците.

- Чудно защо той не избра клиника в странство, а се оперира в България?

- Вижте, за разлика от много други пациенти, минавали на преглед в т.нар. Първо отделение /за височайши особи!, б.а./, той беше скромен и дисциплиниран човек. Прави му чест, че се отнасяше с изключително уважение към лекарите и сестрите, които си грижеха за него. Както и към санитарите. Шегуваше се с тях, предразполагаше хората към контакти.

- Рай за подмазвачите!

- В операционната не, но за другия персонал не зная. Информиран съм само, че имаше персонална медицинска сестра.

- Небезизвестната Ани, която после му кърпеше чорапите?

- Проф. Викторов и тя го обгрижваха навсъкъде, където пътуваше. В Европа, Африка...Поне в продължение на две години.

- Хубава ли беше тази Ани, г-н професоре?

- Зависи от гледната точка.

- Добре, каква е вашата?

- Ами, приемлива... /Смее се/. Аз се придържам към правилото, че “На вкус и цвет товарищи нет”.

- Говореше се за нежни чувства между Живков и хубавата Ани?

- .../Мълчание/. За това наистина не зная...

- Продължавате ли да режете простати?

- Вече не, само консултирам пациенти.

- Кои други големци са лягали под вашия скалпел, г-н професоре?

- Ами много са. Пеко Таков, който имаше бъбречно заболяване. Гриша Филипов - той беше с камък в уретера. Митко Григоров пък страдаше от друг вид бъбречно заболяване.

- Май ви е потръгнало на избрани “глави” след операцията на Генсека на БКП?

- Не бих казал. Градих си авторитета дълги години и сам. Лекарската професия е моят живот. Няма друга като нея. Харесвам това, което каза известният диригент Херберт фон Караян в интервю пред Кеворк Кеворкян. А именно: че всеки губи по малко от своята зависимост, когато застане пред лекаря. Т.е. последният е в позицията на силата. Самият аз съм го изпитвал на себе си, когато боледувах. Седя и слушам какво казва лекарят, гледам го в очите и му вярвам. Някой да ти вярва е голяма отговорност и велико чувство.

- Напоследък май се скъса тази връзка между доктор и пациент?

- Вярно е. И причината са новите технологии в медицината. Да, диагнозите се поставят по-рано и са по-точни. Но пък лекарят се отдалечава от пациента. Болният идва с готова диагноза от поликлиниката. Хирургът само му казва от вратата : А, ти ли беше Иван? Лягай да те режа! Докато преди разчитахме много на подробния разказ на болния.

- Лошо ли е това за пациента?

- Разбира се! Като че ли той вече се превърна в стока. В същото време живее със своята болест, с неизвестността при изхода от операцията. Болният е затворен в една стая, по цял ден гледа стените и тавана й. И мъждукащата лампа.

- Сгрешихте ли някъде в професионалния си път?

- Имам няколко грешки в оперативната работа. Добре че не бяха фатални. Вижте, когато доктор ви каже, че не е грешил, лъже! Един известен немски уролог Бьолер е написал над вратата на клиниката си: Днеска на мене, утре на тебе! Няма непогрешими хора.

- Вярвате ли в Господ?

- Моите родителите ме водеха редовно на църква заедно братята ми. После се поотдалечих от нея, не разсъждавах достатъчно върху някои неща. Но като вляза в църква сега сякаш усещам едно откъсване от безсмислието на живота. За сметка на други, по-важни мисли. Това е полезно. Холът ми вкъщи е пълен с икони. И на Св. Тодор, разбира се.

Пазарувай в MediaMall.bg - книги, музика, филми и абонаменти