Разбирането за дискриминация не следва да бъде прилепвано на всяка диференцираща държавна политика

Миналата седмица, улисани около встъпването в длъжност на десетото служебно правителство в най-новата ни история, незабелязано мина постановено на 9 април т.г. от Конституционния съд Решение №5 от 2024 г. по к.д. 20 от 2022 г. Делото бе образувано на 24 ноември 2022 г. по искане на омбудсмана на Република България за установяване на противоконституционност в частта „държавните“ на разпоредбата на чл. 8, т. 3 от Закона за висшето образование (Обн., ДВ, бр. 112 от 1995 г., посл. изм., бр. 27 от 2024 г.; ЗВО). Оспорената разпоредба предвижда, че „държавата създава условия за свободно развитие на висшето образование, както и условия за достъп до висше образование“ (чл. 8), като, освен другото, „субсидира обучението на студентите в държавните висши училища; при определени условия им осигурява стипендия, общежития и столове“ (т. 3). Оспорена е частта „държавните“, която според вносителя не позволява на държавата да подкрепя обучението на студентите в частните висши училища, като им осигурява стипендии.

Решението на конституционната юрисдикция е правилно. То отразява принципните разбирания за образованието, вкл. висшето образование, в българската народопсихология и в системата от ценности, изведени на конституционно ниво. Образованието е най-висша общочовешка и общоевропейска ценност, която е от значение за развитието на човека и на обществото. Като висша национална ценност образованието намира конституционно закрепване във всяка от четирите български конституции: Търновската конституция от 1879 г. (чл. 78), Конституцията от 1947 г. (чл. 79), Конституцията от 1971 г. (чл. 45). Действащата Конституция от 1991 г. прогласява всеобщо право на образование (чл. 53, ал. 1) и обогатява традицията в частност по отношение на висшето образование (чл. 53, ал. 3, 5 и 6). С промените от м. декември 2023 г. в чл. 23 се добави ново първо изречение: „Науката, образованието и културата са национални ценности“. Поради своето фундаментално значение правото на образование е изведено като основно човешко право в актове на международното право (Всеобща декларация за правата на човека от 1948 г., Конвенция за борба срещу дискриминацията в областта на образованието от 1960 г. и Международния пакт за икономически, социални и културни права от 1966 г.).

Според нашия Конституционен съд образованието като ценност се ползва с висока степен на [конституционна] защита. Така в свое Решение 9 от 2018 г. по к. д. 5/2017 г. Конституционният съд е извел основните параметри на конституционната уредба на образованието: „Правото на образование е […] основно неотменимо индивидуално право, принадлежащо към правата от позитивния статус на гражданите, чието упражняване е обвързано от задължението на държавата да създаде правни, институционални и финансови условия за обучение“. „Правото на образование обхваща всички степени на образование, вкл. висшето, и кореспондира с отговорността на държавата да гарантира живота, достойнството и правата на личността и да създава условия за свободно развитие на човека и на гражданското общество (чл. 4, ал. 2 от Основния закон)“ (Решение 5 от 2024 г.). Ефективното упражняване на правото на образование е обвързано с редица конституционно предвидени задължения на държавата:

- да създава условия за свободно развитие на науката, образованието и културата (чл. 23), - да осигури академична автономия на всички висши училища (чл. 53, ал. 4),

- да предвиди със закон условия и ред за създаване на училища от граждани и организации и единни държавни изисквания за обучението във всички училища (чл. 53, ал. 5) и

- да насърчава образованието, като създава и финансира училища, подпомага способни ученици и студенти и създава условия за професионално обучение и преквалификация (чл. 53, ал. 6, изр. първо), както и

- да упражнява контрол върху всички видове и степени училища (чл. 53, ал. 6, изр. второ). Тези задължения представляват конституционна основа на държавната образователна политика. Тази политика, отбелязва Конституционния съд, се отнася както за публичните (държавни или общински), така и за частните, образователни институции. Правото на образование (по смисъла на чл. 53 от Конституцията) обхваща всички форми и степени на образование, вкл. степените на висшето образование. Макар задълженията на държавата към висшето образование по обем да не са същите, както по отношение на задължителното образование (училищно, до 16-годишна възраст), държавата има съпоставими по смисъл и ценностна основа задължения към развитието и насърчаването на висшето образование.

Основните обществени отношения, свързани с осигуряването на правото на образование след училищното, са предмет на уредба в Закона за висшето образование, който формулира нормативно държавната образователна политика във висшето образование, нейните принципи и цели, както и реда и условията за създаване, акредитация и контрол над висшите училища, устройството, функциите, организацията, управлението и финансирането на висшите училища.

Сърцевината на конституционното решение в мотивите е разбирането, че „[от] изискването на чл. 53, ал. 6 от Основния закон държавата да подпомага способни студенти не следва, че тя е задължена да предоставя стипендии [на всички студенти], нито че е задължена да прави това за всички висши училища, и от него не може да бъде изведено „право на стипендия“.“.

От тук могат да бъдат направени три основни извода. На първо място, разбирането за дискриминация не следва да бъде прилепвано на всяка диференцираща държавна политика. Тъй като няма самостоятелно основно „право на стипендия“ за студентите, различно от правото на образование. На следващо място, Конституционният съд не смее да използва понятието „социални права“, а говори за „позитивен статус“ на личността в контекста на правото на образование. И не на последно място, настоящата държавна политика в областта на образованието ще предопределя общественото ни и държавното развитие в следващите десетилетия.

Решението на Конституционният съд следва да бъде анализирано в контекста на мисълта, че ако мислим за 10 години напред – да посадим дърво, но мислим ли за 100 години напред – да възпитаваме личности!