Ясно прозира желанието по всякакъв начин да се настрои българското обществено мнение за приемането на бежанци

Във Франция, по официални статистики 10,3% или 7 млн. души са имигранти

Гръмна поредният скандал в българското общество. След като правителството на “сглобката“ договори въздушно-капков Шенген за България срещу ангажимента да приемаме мигранти от Сирия и Афганистан, пагубните последствия от това срамно споразумение не закъсняха. Български деца бяха нападнати и бити в центъра на София от група мигранти от арабски произход. Впоследствие мигранти се биха по между си в квартал „Овча купел“, където местното население се надигна на протест срещу бежанския лагер. Последва поредното неадекватно решение, което успяха да измислят българските власти - да преместят 30 души от „Овча купел“ в бежанския лагер на село Баня. Мигрантите се местят от едно място на друго, от столица в селска община, сякаш сигурността на жителите на Баня е по-маловажна.

Паралелно с тези събития, в редица български медии излязоха материали, посветени на нуждата на България от работна ръка от чужбина и проблемите, които срещат работодателите, да наемат работници. Някои журналисти и експерти се изказаха, че в следващите пет години в България ще има нужда от половин милион души, които да запълнят нуждите на бизнеса. Ясно прозира желанието по всякакъв начин да се настрои българското обществено мнение за приемането на бежанци и мигранти, които да бъдат интегрирани в българското общество, с цел – включването им в пазара на труда.

Има една държава в Европа, която по подобен начин започна своята миграционна политика – Франция. Въпреки това, тя не е пример за успешно интеграция, а напротив. В момента, във френското медийно пространство все повече се говори за предстояща гражданска война в самото сърце на Петата република – континентална Франция, където има цели предградия и градове, в които полицията не смее да стъпи, свободата, братството и равенството са само спомен, а светската държава е изчезнала, оставила място на една чужда за европейците култура.

През 60-те години на XX век Франция преживява три десетилетия на безпрецедентен икономически подем, известен още като Тридесетте славни години. Средно на година, икономиката бележи ръст от над 5%, а с нея и нуждата от работни места. Франция прибягва до внос на работна ръка от трети страни – най-често бивши колонии като Алжир, Тунис и Мароко. Това е известно като третата вълна от миграция във Франция. Основната разлика с първите две е, че придошлите от Северна Африка икономически мигранти са били първоначално със статут на временно пребиваващи и е трябвало да се приберат по родните места. Другата основна разлика е културно-религиозна. Ако преди 60-те години във Франция са пристигали руснаци, поляци, белгийци, португалци, италианци и испанци, то по време на Тридесетте славни години имиграцията е предимно от мюсюлманска религия и арабска култура. Кулминацията на тази политика е през 1976 г., когато е прието законодателство „за събиране на семействата“ и позволява на тези имигранти да доведат роднините със себе си, както и предвижда, че децата, родени във Франция от родители чужденци, могат да станат френски граждани, след като навършат пълнолетие. В резултат на това, 50 години по-късно във Франция, по официални статистики 10,3% (или 7 милиона души) от населението са имигранти. Към това число е редно да се добавят и 900 000 нелегално пребиваващи на френска територия според данни на Министерството на вътрешните работи. Колко е реалният брой е сложно да се отговори, но според вестник „Фигаро“, само за три поколения, жителите с имигрантски корени са станали 19 милиона във Франция.

Тези числа са стряскащи, но още по-стряскащи са последиците от политиката на неконтролируема миграция. В момента на писането на тази статия, ислямът е най-практикуваната религия във Франция, задминавайки католицизма, 37% от мюсюлманите във Франция считат, че светската държава трябва да се приспособи към исляма, повече от ¼ от затворниците са мюсюлмани, а 30% от невъоръжените грабежи и 11% от убийствата са дело на лица от африкански страни във Франция. Не бива да се пропускат зверските обезглавявания посред бял ден на учители от радикализирани мюсюлмани, десетките убийства на полицаи, на свещеници в църквите, изнасилванията малолетни момичета и жени (между 2012 и 2021 сексуалните посегателства във Франция са се увеличили с над 170%).

Четейки тези числа, е редно да се замислим, заслужава ли си да изложим българските граждани на такъв риск, заради унизителни споразумения като въздушен Шенген? За какво да внасяме чуждестранна работна ръка, като има над 2 милиона българи в чужбина, които могат, чрез адекватни политики, да бъдат върнати обратно в страната? Какво ще спечели българската държава от вкарването на хора, чужди по бит, култура, религия и разбиране за живота на българската? Освен, че масовата неконтролируема миграция е риск за сигурността и живота на обикновения европеец, тя е и скъпо струваща инвестиция. Ако се върнем на френския пример, Жан-Пол Гуревич, автор на изследването “Цената на миграционната политика на Франция“, пресмята, че приходите от социалноосигурителни вноски и данъци, платени от имигрантите са около 48,99 млрд. евро. Но разходите за тяхната интеграция като социални помощи, обществени и данъчни разходи, разходи по сигурността и разходите за образование, възлизат общо на 79,4 млрд. евро годишно. Така излиза, че френската миграционната политика има годишен дефицит от 30,41 млрд. евро.

Анализът на миграционната политика на Франция в контекста на скорошните събития в България подчертава важността на балансирания подход и внимателното преценяване на последиците за българското общество. Въпреки че идеята за приемане на работна ръка от чужбина може да изглежда като временно решение за справяне с икономическите предизвикателства, тя изисква сериозно обмисляне на последиците. Неконтролирано приемане на големи маси мигранти може да доведе до по-тежки последствия за България и от френските и да превърне центровете на големите ни градове в български вариант на град Сен Дени. Отговорността на всеки български общественик трябва да бъде да не допуска това да се случи.