Здравият разум е може би най-важната отличителна черта на консерватизма, доколкото той не е толкова идеология, колкото начин на мислене

От медиите научаваме, че коалиция „Синя България“ се е регистрирала в ЦИК за европейските и националните парламентарни избори. Тя била „продължение на „Синя София“, която се яви на местните избори през 2023 г. В коалицията се включват: КОД, „Консервативна България“ (бивше НФСБ), „Българска нова демокрация“, НДСВ, Движение „България на гражданите“, „Радикалдемократическа партия“, „Движение демократично действие – Д 3“, БЗНС и други, като е подкрепена и от "Атлантическия съвет“.

Заявката е това да бъде „десен консервативен политически съюз, алтернатива на либералните сглобки и левите евразийски политически проекти“. Отварям скоба да се запитам: „каква е разликата между съюз и сглобка?“ и веднага да си отговарям, че вероятно при съюза имаме обединение на съмишленици, докато при сглобката обединението е от опоненти, които едва се понасят един другиго в името на властта. Затварям скобата.

Нов проект. Сериозно?

Щом новият проект ще е „алтернатива на… левите евразийски политически проекти“, то очевидно самият той трябва да е десен евроатлантически политически проект. По думите на Петър Москов от пресконференцията „коалицията не е механичен сбор от партии, а е стремеж към обединение около десни икономически решения, консервативни ценности, европейско бъдеще и сигурност на България. Той обяви, че сред целите на коалицията е завършване на интеграцията на България в Шенген и еврозоната“.

Не, не е това. Това се подразбира. Все едно байчото в училище да каже, че неговата задача е да бие звънеца. Като кажеш така, нареждаш проекта си до всички десетки други „нови политически проекти“ (от това словосъчетание на хората вече им се гади) и с нищо не го правиш по-различен от тях.

А България има нужда от нова партия, и то точно там, където се позиционира коалицията на Москов и Вили Лилков – в консервативното пространство. Защото главният кливидж на последните около два века е именно този: либерално/консервативно. Ляво/дясно, синьо/червено, Изток/Запад – това са само частни случаи. Либералното и консервативното са двете мисловни системи, които са в сблъсък в търсене на истината.

В България има страшно много консерватори, които не се определят като такива, обаче ще се разпознаят в един адекватен и честен проект. Проект, дори леко глуповат заради идеализма си. Но в същото време няма да приемат проект, който върви по стъпките на всички останали тарикати, които се представят за велики реформатори и за ярка алтернатива на пустото му статукво.

Но нека тъй, както си говорим, да видим какво трябва да направи новият проект, за да добие смислени очертания и да се класира поне за единия от двата парламента (макар че ако успее за единия, вероятно ще успее и за другия).

Здравият разум

Както вече видяхме, вкарването в Шенген и в Еврозоната не може да е знаме поради обща баналност. Дясното също не е достатъчно за знаме, защото много енергия се вложи в това да се крещи на хората, че вече няма ляво, няма дясно, и който си въобразява че има, е демоде. Виж, синьото може да е една от ивиците на знамето, най-малкото защото „Синя България“ разперва криле от какавидата на „Синя София“. В този смисъл, ако европейските избори бяха отделно от националните, можеше да има и „Синя Европа“. Шегувам се.

Според мен на знамето на политически субект с такива претенции трябва да пише: „ЗДРАВ РАЗУМ“. И не само да пише, но и ежедневно с конкретни действия да се внушава, че именно това е мирогледът и политическото кредо на новата коалиция. Здравият разум включва и консервативното, и дясното, и синьото. Но и много повече, защото хората като цяло не са тъпи и мнозина изповядват култа към здравия разум, без да се смятат за десни, сини или консервативни.

Здравият разум е може би най-важната отличителна черта на консерватизма, доколкото той не е толкова идеология, колкото начин на мислене. Консервативният човек има малко разписани правила и към всяка конкретна ситуация подхожда според самата нея, а не според някакви шаблони, които е направил грешката да ѝ наложи предварително. Например в конфликт между работодател и профсъюз, в който правдата не е на страната на работодателя (което, за жалост, се случва все по-често в корпоративния свят), консерваторът ще застане на страната на синдиката, но това няма да го направи ляв. Парадокс. Здравият разум не се ръководи от парадигма, а прилага частни решения при всеки казус. Вижте как да кажете това по-кратко и по-красиво и го напишете на знамето си.

И не спирайте дотук, защото, само написано на знамето ви, то няма да бъде нищо повече от поредния гръмък популистки лозунг. Помните ли как на предишните евроизбори кьораво и сакато се писа консерватор, защото такъв беше трендът? Изказвайте се публично по всеки казус, за всеки казус търсете оригинално и същевременно ефективно решение. Не се бойте че няма да ви послушат, важното е да сте го казали и да са ви чули. Така ще убедите аудиторията, че здравият разум наистина е вашата философия. Постигнете ли го, вече ще бъдете различни от останалите „нови политически проекти“.

Проблемът с лилипутизма

Позволете само за нашия случай да изкова този термин. Що е лилипутизъм? Това е начинът, по който ще изглеждаш в очите на избирателите, когато разберат, че пред тях стои агитка от субекти, които сами по себе си са доказано безнадеждни и не могат да направят нищо, ако не се сберат на принципа „орел, рак и щука“. Ако всеки от партньорите в коалицията можеше самостоятелно да прескочи бариерата и да влезе в парламента, това вече е друго. Но така ми напомня едно лято (бях първи курс студент), когато в една стая в село Влас (сега Св. Влас до Слънчев бряг, но тогава битуващо сред бохемските среди като „Влас Вегас“), се бяхме натъпкали десетина непознати без нищо общо помежду си, освен това, че няма къде да спят.

И мнението на електората не е единственият проблем. Когато са на етап „дайте да дадем“ такива коалиции са задружни и ведри. Не е така на следващите два етапа, а те са „редене на листи“ и „участие в парламентарни групи“. Излишно е да казваме, че до третия етап не всички стигат.

На втория етап ръководствата на присъдружните малки партии започват да се питат ще има ли и за тях нещо реално или само мимолетни аплодисменти от залата. Всеки лидер ще иска да е депутат. И когато социологията покаже, че вероятните депутатски места ще бъдат по-малко от лидерите, тогава замирисва на озон. Това положение е много по страшно от варианта коалицията да няма никакъв шанс да влезе. Тогава хората остават на ниво „дайте да дадем“ и се обичат като братя.

„Что делать?“ – възкликна през далечната 1867 година философът Чернишевски. Какво да прави при това положение една коалиция като „Синя България“?

Най-спасително е час по-скоро след изборите и независимо от техния резултат коалицията да се превърне в партия с йерархия, структури и централизирано ръководство. Ясно е, че това ще е голям компромис за всички, най-вече за лидерите на партиите в коалицията. Но ако наистина се събират за идеали и ценности, а не за кариера, то не би трябвало да се окаже непреодолим проблем лидерите да отстъпят всеки по свой си начин. Нека бъдат само лидера на партиите си. На Борисов какво му е? А Доган даже и това не е. Формално. Когато „Синя България“ стане единна партия, тогава ефектът на лилипутизма ще отшуми. Знам, знам, че проблемът с лидерството ще бъде много тежък, но пак казвам: ако всичко е „на полза роду“, все ще се намери някакво решение.

Да се неутрализира ефектът на лилипутизма е много важно и по една друга причина – да се отсече у избирателите всяка безнадеждност. Електоралната безнадеждност (разрешете ми и този термин!) е много опасен синдром. Той се изразява в това, че избирателят, дори да симпатизира горестно на някой кандидат, дори да е влюбен в него, пак няма да гласува, защото мисли, че фаворитът му няма да влезе. Преодоляването на електоралната безнадеждност се постига чрез упорита и скъпа кампания. И не казвайте „парите ни са малко“, защото ако наистина са малко, по-добре ги изяжте и изпийте в някоя кръчма – така поне спомените ви от изборите ще са приятни.

Ето ги двете цели пред „Синя България“: да се справят с лилипутизма и да убедят хората, че са автентични говорители на здравия разум. Ако го постигнат, няма нужда да обясняват, че са алтернатива, защото всички ще се сетят.

Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.