Повече от три десетилетия след края на Студената война Aлиансът насърчава извратено и опасно поведение в своите членки

При отсъствието на конкуриращи се съюзнически системи, можеше да се стигне до развръзка десетилетия по-рано

Разполагането на ядрените ракети “Юпитер” не допринесе за по-нататьъшния мир между Изтока и Запада

*Джеймс У. Кардън е сътрудник редактор на сайта American Conservative и е бивш съветник в Държавния департамент на САЩ.

Преди седемдесет и пет години, на 4 април 1949 г., външните министри на 12 европейски и северноамерикански държави се събраха във Вашингтон и подписаха Северноатлантическия договор за създаването на НАТО.

С войната, която бушува в Източна Европа и призивите от страна на редица съюзници от НАТО за ескалация на тази война, някои непопулярни, но критични въпроси трябва да бъдат разгледани по отношение на историята на алианса, неговото продължаване и неговото разширяване, както и неговите разклонения за националната сигурност на САЩ . Наистина, има няколко символа на вярата по отношение на успехите и незаменимостта на НАТО, но те, дори при един бегъл преглед, са силно съмнителни, ако и не напълно погрешни.

Докато критиките срещу Aлианса са фактически отхвърлени в днешния Вашингтон, то по време на основаването му някои видни мислители на американската външна политика като Уолтър Липман предупредиха, че „велика сила като САЩ не печели никакви предимства и губи престиж, като предлага наистина, една търговия с неговите съюзи с всички и всеки. Един съюз трябва да бъде твърда дипломатическа валута, ценна и трудна за постигане.

Може да се намерят аргументи, че в края на първото си десетилетие НАТО вече е остарял. Големият унгарско-американски историк Джон Лукач твърди, че до средата на 1950-те години век Съветите (след Сталин и Берия) се оттеглят от центъра на Европа. През 1954 и 1955 г. те се съгласиха, по думите на Лукач, на „реципрочно оттегляне“ от Австрия, проправяйки този път към неутралитета на тази страна по времето на Студената война. В рамките на една година Съветите се отказаха от военноморската си база във Финландия, която от тогава също трябваше да преследва неутрален статут - т.е. до миналата година и поправиха връзките си с Титова Югославия. Според Лукач 1956 г. „е повратната точка на Студената война. Може би дори нейният край, ако под „студена война“ се има предвид пряката перспектива за действителна война между американските и руските въоръжени сили в Европа“.

При отсъствието на конкуриращи се съюзнически системи, Студената война можеше да стигне до развръзка десетилетия по-рано. Със сигурност присъединяването на Турция към алианса през 1952 г. и последвалото решение да се разположат там ядрените ракети “Юпитер” не допринесоха много за по-нататъшния мир и стабилност между Изтока и Запада. Наистина, това помогна да се подготви сцената за кризата с ядрените ракети от октомври 1962 г.

Независимо от това, решението за продължаване и наистина разширяването на съюза беше взето в рамките на само 24 месеца след разпадането на Съветския съюз. За Клинтън импулсът за разширяване идва от вътрешната политика, а не от изискванията за националната сигурност на САЩ.

Както наскоро отбеляза посланик Джак Матлок, “Истинската причина, поради която Клинтън направи разширяването на НАТО, беше вътрешната политика. Аз свидетелствах в Конгреса срещу разширяването на НАТО, като казах, че това би било голяма „грешка“ и когато слязох от трибуната, няколко души, които наблюдаваха, ми казаха: „Джак, защо се бориш срещу това?“. И аз им казах: „Защото мисля, че това е лоша идея“, а те ми казаха: „Вижте, Клинтън иска да бъде преизбран. Той се нуждае от Пенсилвания, Мичиган, Илинойс ...“.

Както мнозина знаеха по това време, проектът беше изпълнен с риск. Но във Вашингтон, окръг Колумбия, отпреди тридесет години, човек можеше да води действителен дебат за достойнствата на една или друга външна политика, без да бъде етикетиран като чужд „измамник“ или руски „апологет“. През онези години десетки членове на елита във Вашингтон, не на последно място сенаторите Даниел Патрик Мойнихан и Джон Уорнър, изказаха своите възражения срещу експанзионистичния проект.

Една група противници беше водена от внучката на президента Дуайт Айзенхауер. През 1997 г. почтената Сюзън Айзенхауер публикува отворено писмо в опит да убеди Клинтън да преразгледа избрания от него курс. Наричайки разширяването на НАТО „грешка в политиката с историческите пропорции“, 50-те подписали писмото, включително дългогодишните ястреби Пол Нитце и Ричард Пайпс, видните сенатори от Демократическа партия Бил Брадли и Сам Нън и интелектуалците като Дейвид Калео и Оуен Харис, предупредиха, че в Русия това разширяване на НАТО, ще засили недемократичната опозиция, ще подкопае усилията на онези, които подкрепят реформите и сътрудничеството със Запада, и ще накара руснаците да поставят под въпрос цялото споразумение след Студената война.

По същото време статия от Шерле Швенингер от Института за световна политика отбелязва: „Разширяването на НАТО заплашва да създаде напрежение и конфликти в сърцето на Централна и Източна Европа, които иначе не биха съществували. Администрацията на Клинтън оправдава разширяването на НАТО отчасти като опит да се избегне нов вакуум в сигурността в Централна Европа, но дори и да премахва някои държави от конкуренцията Изток-Запад, това само увеличава потенциалната интензивност на съперничеството спрямо други, като балтийските държави и Украйна“.

Както знаем тези от нас, които имаха късмета да го познават и да работят с него, Шерли имаше специална прозорливост и предупрежденията му тогава не бяха изключение.

Днес защитниците на НАТО без съмнение ще кажат: със сигурност след руската инвазия в Украйна, НАТО е необходима повече от всякога, за да пази Европа в безопасност от руската мечка?

Не е точно така.

Първо, както изтъкнатият политолог Джон Миършаймър и други неуморно отбелязват, има оскъдни доказателства, че Путин иска цяла Украйна, още по-малко повече недвижими имоти в Източна Европа. Наистина ли предполагаме, че Русия иска да поеме тежестта на издръжката на три четвърти от един милион полски пенсионери? Или да прахоса повече кръв и пари в това, което със сигурност би било една яростна партизанска съпротива в Галисия? Факт е, че на Русия й липсват средствата и волята за установяване на политическа, икономическа и териториална хегемония на континента.

Аргументите за обратното се основават, за да бъдем учтиви, на неразбиране на целите на руската национална сигурност. Френският политически философ Еманюел Тод (по-малко учтив) вярва, че идеята, че Русия има Европа в своето полезрение като „фантазия и пропаганда“.

Както пише Тод в новата си книга La Dafaite de la Occident (Поражението на Запада): „Истината е, че Русия, с намаляващото си население и територията от 17 млн. кв. км, е далеч от желанието да завоюва нови територии, и преди всичко се чуди как ще продължи да заема тези земи, които вече притежава”.

И така, нека наречем НАТО това, което е: ненужен съюз, който представлява опасност за истинските интереси на националната сигурност на Съединените щати. НАТО насърчава свободното поведение от страна на нашите партньори, насърчава безразсъдството от страна на стратегически незначителните, макар и силно войнствените държави-клиенти, насърчава невероятно саморазрушителното поведение от страна на тези нации, които искат да се присъединят към него и насърчава и подпомага САЩ да се намесват в Близкия изток и Северна Африка, където на практика ние нямаме работа.

Това шоу е на своя път твърде дълго време. Със сигурност 75 години за НАТО са достатъчни и осем десетилетия след края на Втората световна война това е отдавна отминало време и Европа трябва да се справя сама.

(Превод за "Труд news” - Павел Павлов)