Как и защо се стигна до въртележката със смяната на външните министри в служебното правителство след няма и седмица, откакто положи клетва? Според г-н Кючуков притеснително е изключително ниското ниво на дебата за външната политика през последните месеци, като в разбирането на управляващите - настоящи, доскорошни и предишни - тя се вмества в две понятия: постове и пътувания. Той е категоричен, че външнополитическата стратегия на бившия вицепремиер и външен министър Мария Габриел е един доста тъжен документ. Ако и след този конфликт в Близкия изток не се стигне до дългосрочно решение чрез създаването на две държави, то ние ще бъдем свидетели на дългосрочно напрежение, съпроводено с периодични войни, смята дипломатът.

- Най-после имаме външен министър и това е служебният премиер Димитър Главчев. Доста нестандартен ход, макар че подобен прецедент имахме, когато професор Беров бе министър на външните работи в продължение на 6 месеца в собственото му правителство. Защо според вас се наложи смяната на външния министър след само една седмица на поста и последвалия след това кадрил, господин Кючуков?
- По-притеснително обаче е изключително ниското ниво на дебата за външната политика през последните месеци, като в разбирането на управляващите - настоящи, доскорошни и предишни - тя се вмества в две понятия: постове и пътувания. Създава се впечатлението, че девизът на деня е: „всеки ден – нов кандидат за министър”. Оказа се, че една разходка до Брюксел на Главчев  е напълно достатъчна, за да се придобие самочувствието за необходимата експертиза. Опитът да се защити националното достойнство е достатъчен повод за искане оставката на един български външен министър. В стандартната дипломатическа практика посланици не звънят по телефона  директно на министри. Още по-малко пък настояват почти ултимативно за включването на конкретни формулировки в официална българска позиция. При това след като страната ни не просто се е присъединила към общата позиция на ЕС по иранските удари срещу Израел, но и е взела активно участие в нейното формулиране – нещо, което не се случва особено често през последните години. И целият този натиск дори не идва от партньорска страна, членка на ЕС или НАТО, включително от САЩ. За съжаление в предизборната ситуация партии и политици намериха в този казус повод да разположат в полето на външната политика своите вътрешнополитически амбиции. От което страда външната ни политика – и България като цяло - в международен план..

- Докато бе вицепремиер и министър на външните работи, Мария Габриел дори изработи някаква  външнополитическата стратегия?
- Това е един доста тъжен документ. Като основният проблем е с жанра: противоречието между заглавието (стратегия) и съдържанието (справка). Неслучайно документът беше представен, но не беше публикуван. Де факто това си остава един персонален проект – защото той не беше извървял нито своя вътрешноинституционален път (обсъждане и утвърждаване от Колегиума на МВнР), нито беше приет от Министерския съвет, нито получи парламентарна санкция. Да не говорим, че формулираните основни цели на българската външна политика – пълноправно членство в Шенген и Еврозоната изглеждат твърде неадекватно и провинциално. Това съвсем не са стратегически цели, а довършване на процес, започнал още с приемането ни в ЕС и фиксиран в Договора ни за присъединяване. Светът се тресе, руши се следвоенният световен ред, в близост до България се водят войни – с всички рискове от прерастването им в регионален, дори глобален конфликт, на ЕС предстои спешно да решава въпросите за своето бъдеще – дали ще върви към задълбочаване на интеграцията или ще направи крачка назад към повече пълномощия на националните държави и т.н., и т.н. В стратегията има констатации, но отсъстват позиции и политики по всички тези въпроси. Искрено съчувствам на колегите, на които е била възложена тази разработка – в конюнктурни срокове. Което пък ги е вкарало в своеобразен капан: на практика текстът включва стандартните справки на МВнР за развитие на отношенията с отделните страни, към които е добавена темата за иновациите – предвид особената ангажираност на доскорошния министър с тях в ЕК. Възприетият подход е териториален, а не проблемен, което предполага изброяване – почти изцяло в стил „България ще продължи активно да си сътрудничи с ...”. А и води до странни противоречия – в текста има сериозни пасажи за отношенията с Беларус, Нова Зеландия, Йордания и много други, но не се споменават страни като Германия, Франция, Италия – доколкото те минават в общата графа „ЕС”. Всичко това дискредитира една по принцип добра инициатива, дошла от Дипломатическия институт на МВнР за изработването на такава стратегия. 

- Според вас има ли някакъв нюанс в политиката на служебното правителство към войната в Украйна? Как ще се развие тази война?
- Не. В продължение на повече от две години ключовата дума в нашия подход спрямо руската агресия в Украйна беше „лоялност”. Но лоялността не е равнозначна на политика – защото по дефиниция това означава съгласие и подкрепа на решения, взети извън теб. А дори и само предвид близостта си до района на военните действия, България би следвало не просто да подкрепя, а активно да участва в изработването на общите позиции и политики – именно в ЕС и НАТО. След неуспеха на украинската контраофанзива ние, ЕС и НАТО, сменихме целта: от „война до победа” в „недопускане Украйна да претърпи поражение”. Но не адаптирахме инструментариума – все още всичко се свежда единствено до доставката на повече оръжие. Като при така формулираната нова цел въпросът „как свършва тази война?” увисна във въздуха. Засега отсъства желание и у нас, и от руска страна, за прехвърляне на конфликта от военното в политическото поле, което означава примирие и преговори. Става дума за прекратяване на военните действия, които все повече превръщат тази война във война на унищожение – на техника, инфраструктура, хора. Впрочем развитието на фронта прави все по-наложително търсенето на такова примирие, което изглежда по-сигурен път за избягване на военни и териториални загуби. За съжаление примирие не означава мир. Постигането на мирни договорености изглежда нереалистично – най-малкото защото не се вижда вариант за решаване на териториалните въпроси, който би бил приет и от двете страни. Големият проблем е, че усилията на всички са насочени към това да се подготвят за войната, а не да я предотвратят.

- Защо година и половина САЩ забавиха помощта от 61 милиарда долара за Украйна? Украинският президент Зеленски се надява, че политиката на подкрепа на Украйна няма да се промени, ако  Тръмп бъде избран за президент на САЩ.  Но Тръмп каза, че ще спре войната в Украйна още преди да встъпи в длъжност през януари догодина. Цитирам "Ужасната война между Русия и Украйна ще бъде уредена преди да встъпя в длъжност. Познавам Путин. Разбирам се с него. Познавам Зеленски. Разбирам се с него. Ще възстановим мира чрез сила. Те разбират това“. Каква според теб ще бъде тази сила?
- Тръмп е говорител, може би и катализатор на подобни настроения, но техният генезис е много по-дълбок и той е свързан с процеси и проблеми в американското общество. Не случайно помощта за Украйна остана блокирана в продължение на месеци в американския конгрес. Не следва да се подценява и институционалната дълбочина на американската външна политика – която, въпреки големите пълномощия на президента, винаги е била национална, а не персонална. За САЩ основен и дългосрочен приоритет във външната политика е борбата за глобално лидерство с Китай. Една изтощена и ангажирана с продължителна война Русия, чието сдържане е поверено на Европа, изглежда привлекателно не само за Тръмп в САЩ. Освен това войната отново консолидира НАТО около САЩ, а американският военен и енергиен сектор получиха много силен тласък.

- Иран и Израел си размениха удари с дронове и ракети. Световни лидери апелираха Нетаняху да се въздържа, но той не ги послуша, неговият принцип е „ако ме наранят, и аз ще ги нараня“. Какви ще бъдат обаче последиците? Разминахме ли се с голяма война или предстои ескалация?
- Докато летят ракети винаги съществува риск от ескалация на войната. А в условията на Близкия изток това означава превръщането на конфликта в регионален, т.е. в трансформация от война с проксита във война между държави със сериозен потенциал за въвличане и на глобалните играчи в нея, на първо място САЩ. С израелския удар срещу иранското консулство в Дамаск (което, като дипломатическо представителство, се счита за иранска територия), както и с ответната иранска атака срещу Израел този негативен сценарий беше много близко до превръщането си в реалност. Развитието оттук нататък ще зависи от способностите на САЩ като ключов фактор в региона да сдържат Нетаняху и да респектират Иран. Впрочем, САЩ се оказаха в твърде неуютна ситуация, доколкото от една страна твърдо подкрепят Израел, а от друга не винаги успяват да удържат израелския премиер, с което поемат част от негативите, а и отговорността за действията на Израел в Газа. Очевидно все пак те разполагат с необходимия политически ресурс засега да предотвратят неконтролируемото разрастване на конфликта и въвличането им в него. На практика и иранската ракетна атака и последвалия израелски отговор бяха по-скоро политически демарш с военни средства – доколкото се оказа, че Иран предварително е предупредил САЩ чрез Швейцария за предстоящите удари, а Израел силно ограничи отговора на отговора. Впрочем, в Близкия изток това се случва не за пръв път: преди четири години Иран също предупреди САЩ, че ще атакува военни бази в Ирак след убийството на генерал Сюлеймани, а и САЩ информираха Русия преди да нанесат ракетни удари по Сирия. Въпреки това очакванията са за продължаваща ескалация – в Газа и Южен Ливан, като в иранската атака Израел ще търси нова морална легитимация за своите действия там.

- В ЕС се засилва тенденцията за признаване на Палестинската държава, САЩ също се обявиха за създаването на две държави. Възможно ли е сега да се стигне до някакво по-дългосрочно решаване на този десетилетен проблем?
- Ако и след този конфликт не се стигне до дългосрочно решение чрез създаването на две държави, то ние ще бъдем свидетели на дългосрочно напрежение, съпроводено с периодични войни. Проблемът е, че такова решение е трудно постижимо, докато радикалите доминират и от двете страни: Нетаняху в Тел Авив и Хамас в Газа – при слабото палестинско правителство на Западния бряг. Това вече се превръща в сериозен проблем и за Европа. С всеки ден паралелни войни в Украйна и в Близкия изток ние все повече сме обвинявани в двойни стандарти и се разширява разминаването на Запада с не-Запада, т.е. с всички останали. А и войната в Газа се превърна в износител на омраза към европейските общества, разделяйки ги и генерирайки както антисемитизъм, така и ислямофобия.

- Да се върнем при съседите македонци. Там предизборната кампания започна с антибългарски послания, те са основната опорка на политиците. Лидерът на опозицията Мицкоски дори не употребява „България“, а „източния съсед“. Как очаквате да се развият отношенията на Македония с България след очакваната победа на ВМРО-ДПМНЕ? Ще изпълнят ли те условието за започването на преговори за членство в ЕС българите да бъдат вписани в Конституцията на Северна Македония? Възможно ли е ЕС да склони да  предоговаря условията на Македония за членство в ЕС? А ако Македония още малко се забави с изпълнението на това условие, може ли Албания да започне преговори сама и тази двойка да бъде разделена?
- Антибългаризмът се превърна в носещ елемент на кампанията на опозицията в Скопие. Която пък най-вероятно ще спечели изборите. След което рискува да попадне в собственоръчно сътворен политически капан. Защото или ще трябва да ревизира своята позиция и да осъществи необходимите промени в Конституцията за да започне истинските преговори за присъединяване с ЕС, или, ако не направи това, ще трябва да поеме отговорността за блокирането на процеса на евроинтеграция на страната. Включително и за разделянето на Албания и Северна Македония. Което пък крие сериозен дестабилизиращ потенциал от ново етническо напрежение в РСМ, доколкото албанското население там трудно ще приеме това. Във всеки случай оттук нататък всички проблеми с еврочленството си Скопие ще трябва да решава с Брюксел – при това без да разчита на промени във вече приетата преговорна рамка. През тази призма подходът на българското правителство, а и на повечето политически партии у нас за една относителна „политическа тишина” (но без премълчаване и толериране когато се преминат определени граници), е достатъчно разумен – защото македонизмът е идеология на разделението и противопоставянето, която се подхранва от скандалите.

Нашият гост
Любомир Кючуков е роден на 14 юни 1955 г. в София. Завършва Московския държавен институт за международни отношения, а по-късно специализира в университета “Джорджтаун” във Вашингтон. От 1996 г. до 1997 г. е главен съветник в Секретариата по европейска интеграция на Министерския съвет. От 2005 г. до 2007 г. е зам.-министър на външните работи. В средата на 2009 г. става посланик в Лондон. Владее английски, руски, румънски, френски, италиански. Сега е директор на Института за икономика и международни отношения.