Събития, които днес сме позабравили и е лесно да бъдат заметени под прахоляка на историята – а не бива

Времето, в което България е била на ръба, но е успяла благодарение на далновидността на тогавашните си активни политици да се оттласне от дъното

България е преживяла много в своята бурна история. На горчив опит са обречени древните народи. И макар да сме преживели много превратности на съдбата и властта, не сме имали по-голяма повратна точка от 10-ти януари 1997 г. за целия период от падането на комунистическата власт до ден днешен. Януарските събития преди 27 години бележат повратен момент, който окончателно прекърши властта на БСП, изпращайки столетницата извън едноличното управление на страната. Това са бурни времена, времена на кипеж и размирици, времена на герои и предатели, времена на огорчение и възторг. Времена, които днес сме позабравили и за мнозина изглеждат толкова далечни, че е лесно да бъдат заметени под прахоляка на историята. А не бива, защото в този си период България е на крачка от истинска, кръвопролитна, пълномащабна гражданска война, която се разминава само поради усилията на неколцина далновидни участници в тези събития.

Едно важно уточнение трябва да се направи. Нямам нито претенциите да съм историк, нито съм преживял тези събития в активна възраст. В крайна сметка съм бил на седем години и половина. Но считам, че е важно те да се припомнят, включително и от такива като мен, които сме били невръстни в този период. Много от моето поколение имат съвсем смътен детински спомен за събитията, а по-малките от нас дори нямат идея какво се е случило въобще. Забелязал съм през годините, от които съм активен на обществения терен, че мнозина от по-възрастните и опитните обществени актьори приемат такива епизоди от най-новата ни история като ясни за всички. Понеже те са били активни в този период, някак по автоматизъм считат, че всички добре помнят и знаят какво и как се е случило. Уверявам ги, че това не е така. 

Хора от моето поколение, за по-младите да не говорим, имат съвсем бегла представа за бурността на този период от най-новата ни история и за тях е важно да не пропускаме да припомним за случилото се. 

В края на 1996 г. държавата е в тежък колапс. Хиперинфлацията е такава, че образно казано от поръчването на бира до нейното изпиване цената й се е променила. Левът девалвира до степен на треторязрядна африканска държава, стигайки шокиращите 3000 лева за един щатски долар. Спестяванията на милиони българи се стопяват като лански сняг. Уважавани икономисти като Красен Станчев например показват колко шокираща е била картината всъщност, припомняйки, че цените на практика са се удвоявали на всеки 17 дни. Днес купуваш нещо за десет лева, след 17 дни същото нещо струва 20.

Хиперинфлацията в България е една от най-тежките такива кризи на миналия век, нареждайки ни на 21-во място в света по този показател. Паралелно с това започват фалити на банки, общо 16 трезора затварят врати. Това ражда феномена „кредитен милионер“. Оказва се, че мнозина са се досетили (или им е било подсказано), че се задава крах на банковата система и те успяват да капитализират този фалит, изтегляйки огромни необезпечени кредити в лева, които тутакси обръщат в долари, с което гарантират получените средства. С фалитът на банките вече няма кой да им търси кредитите и едни хора станаха сериозни икономически фактори от днес за утре.

Правителството на Жан Виденов осъзнава, че не може да удържи руля и в края на декември 1996 г. Виденов подава оставка като председател на БСП, обявявайки, че ще се подаде и оставка на кабинета. Същата е депозирана на 28 декември. За да се направи опит да се стабилизира държавата демократичната опозиция предлага редица мерки за овладяване на кризата, които обаче биват категорично отхвърлени от БСП. На 10-ти януари хиляди граждани се събират пред парламента, за да изразят недоволството си от управленския крах в страната. Протестът бързо има опасност да възпламени държавата, но лидерите на опозицията – Иван Костов, Петър Стоянов, който е вече избран за президент, но към 10-ти януари все още не е встъпил в длъжност, Стефан Софиянски и други – успяват да успокоят временно тълпата. Но успокоението наистина е временно, защото с напредването на деня напрежението ескалира и гневният народ щурмува парламента. Счупени са прозорци и врати, в Народното събрание има барикади. Сблъсъците с полицията са яростни, има ранени. Тези събития създават реална опасност България да пламне. Напрежението в страната е огромно. Никога преди и никога след тези събития след промените от 1989 година не сме били толкова близо до започване на гражданска война.

Тя може би нямаше да има как да бъде избегната, ако президентът Петър Стоянов не беше проявил далновидност в началото на февруари 1997 г. Тогава лидерът на БСП Георги Първанов, заедно с номинираният от левицата кандидат за министър-председател връчват на президента Стоянов папка с нов проектокабинет на БСП в рамките на същото Народно събрание. Ако тогава Петър Стоянов беше дал папката с мандата в парламента, мнозинството на БСП със сигурност щеше да гласува нов кабинет на левицата, но този път с премиер Николай Добрев. Това по оценки на мнозина е щяло да доведе до почти сигурна пълномащабна гражданска война. Но в тази ситуация президентът Стоянов проявява историческа мъдрост и вместо да предаде мандата в Народното събрание го задържа и свиква Консултативен съвет по национална сигурност, на който БСП е принудена да се откаже от управленските си амбиции и да се върви към нови избори. 

По този повод, споменавайки президентът Стоянов, ми се иска и една лична история да споделя, чисто човешка, ако щете. Не знам дали е било декември през същата тази 1997 г. или е било декември през следващата година, но тогава благодарение на президента Петър Стоянов за пръв път в живота си ядох шоколад по Коледа. Понеже си нямам други проблеми в живота, бидейки на инвалидна количка, съм и расъл в екстремна бедност. Нямаше какво да се яде понякога. Тогава президентът Стоянов стартира инициатива и започна да раздава хранителни пакети на социално слаби семейства, към които спадахме категорично. И ние получихме такъв пакет, в който освен стоки от първа необходимост като боб, леща, ориз, брашно и олио, с които се изхранвахме близо два месеца, имаше и шоколадов дядо Коледа. Никога преди това не сме имали пари да ям такова нещо по Коледа и затова го помня сякаш беше вчера. Та, използвам повода, че си припомняме за събитията от началото на 1997 г., когато президентът Стоянов изигра ключова роля за запазване на мира в страната, чисто човешки да му благодаря за този мой пръв коледен шоколад.

 Не бива да забравяме тези важни събития от нашата най-нова история като тези от началото на 1997 година. Защото те са символ за времето, в което България е била на ръба, но е успяла благодарение на далновидността на тогавашните си активни политици да се оттласне от дъното. Днес не сме в толкова критична ситуация и слава Богу, но уроците на историята не бива да се забравят. Лесно да считаме, че мирът и благоденствието ни днес са записани в камък и са вечни. А не са, повярвайте ми. Необходимо е да си ги пазим грижливо, защото не са ни обещани.