Обръщането на тълпата от „осанна“ до „разпни го“ се случва често, може да се каже – масово

През седмицата нашумя едно изказване на Папа Франциск, направено в рамките на интервю за швейцарската телевизия RSI, в което понтифексът казва в общи линии, че Украйна трябва да осмисли добре положението си във войната с Русия (за да не стане по-лошо) и да не се срамува да вдигне белия флаг и да поиска преговори, включително като потърси и трета страна за посредник. За такъв посредник Ердоган предложи Турция, но предложението му не беше посрещнато с възторг.

И тази позиция на папата се видя толкова скандална на международната прогресивна общност, че Ватиканът се принуди да излезе с ред опровержения и доуточнения какво е искал да каже Франциск и какво в действителност си мисли. Всъщност той не си мисли кой знае какво и не е казал кой знае какво – напротив, като човек, длъжен да бъде миротворец, се опита да даде разумно предложение за по-бързо постигане на мир.

Цитираха го възторжено преди, а сега се обърнаха. Цитираха, защото чувстваха, че са от  една либерална природа (Папа Франциск е болезнен либерал, нали няма съмнение по този въпрос?) и се обърнаха по абсолютно същата причина. Нашите социални медии не останаха назад, дори излязоха с едни гърди напред, а понякога и с повече от едни. Заваляха остроумия как папата се оженил за „матушката“; заваляха снимки – на Папа Пий XII с Хитлер, на Папа Франциск с Кирил Гундяев и с Путин, а също така и снимки, които доказват как Франциск и покойният Евгений Пригожин си приличат като две капки вода. Заваляха и карикатури. На една от тях одеждата на папата не беше бяла, а в цветовете на руското знаме. На друга пък Франциск е седнал и е кръстосал крака, обути в генералски бричове с лампази и черни ботуши. Нагоре си е облечен като папа. На гърдите си има звезда „герой на Русия“, която е същата като „герой на Съветския съюз“, само че лентичката не е червена, а в трите цвята на руското знаме. В дясната си ръка развява бяло знаменце, а на стената има икона на Путин като мъченик (с кръст в ръце). Едно време викахме: „Кой не скача е червен!“, сега вероятно трябва да се вика: „Кой не скача е путинист!“. И защо не, след като тези хора без капчица свян изкараха и Доналд Тръмп путинист.

Но всъщност какво толкова ни интересува мнението на папата – та той е просто един архиепископ, един от петимата класически патриарси на пентархията – Константинопол, Рим, Йерусалим, Антиохия и Александрия. При това архиепископ, с когото сме в схизма от 970 години. Да, знам, знам. Интересува ни дотолкова, доколкото той е паралелен нравствено-политически лидер на католиците. Нравствено, но и политически. Изобщо католицизмът винаги си е патил най-много от страстта на папите към политиката. Още не са се отказали от обсесията на папа Григорий VII (Хилдебранд ди Соана) за глобална Respublica christiana.

Но в случая интересно е друго: как тълпата може бързо и без каквито е да е било нравствени скрупули да промени мнението си за някого до пълна противоположност, както стана с Папа Франциск, както е ставало с мнозина преди него и както със сигурност ще става с мнозина и след него.

Обръщането на тълпата от „осанна“ до „разпни го“ се случва често, може да се каже – масово. И колкото по-индоктринирана е тълпата – толкова по-често. И колкото по-глупава е тя – толкова по масово. Нали помним принципа на Льо Бон, че тълпата е толкова умна, колкото е умен нейният най-глупав член?

Многократно съм ставал свидетел на такива обръщания. Ето, сравнително наскоро мой познат от ДСБ премина в ГЕРБ. И в същия ден всички негови ласкатели, всички негови приятели, всички негови фенове (защото човекът си заслужаваше да има фенове) го хвърлиха в калта и започнаха да го тъпчат със своите принципни и безкомпромисни пети. Така го оплюха, че всички останахме с впечатление, че този човек винаги, от самото си раждане, е бил невероятен изрод. А довчера им беше верен другар и съмишленик. Сами разбирате, че за 24 часа човекът не се променил ни най-малко, бил си е същият човек от предишния ден със същите убеждения, същите принципи, същите познания и култура, но отношението към него се извъртя наопаки.

Друг случай, пак в ДСБ. Човекът е професор, невероятен ерудит. Визионер, един от мозъците на демократичната общност, вещ анализатор, мислител… Дойде време, когато убежденията му, а оттам и публичното му говорене, се разминаха с официалната линия на партията и сега той е един от най-мразените под небето, при все че нито възгледите му се промениха, нито философията, нито мирогледът. Просто партията зави наляво и мислителят падна жертва на този завой.

Сега разпъват папа Франциск, на когото се възхищаваха. И дали през главата на някого от онези, които довчера го величаеха, мина мисъл от рода на: „абе, той е умен, сам съм твърдял това, много чел и много знай, дали пък случайно не е той прав, пък аз да не съм? Възможно ли е той-по-добре да вижда нещата и защо да не се съглася с него, защо да не почерпя от неговия ум и неговата мъдрост, от неговия бистър поглед, ами съм се запънал като магаре? Та нали умните хора са за това – да се съгласяваме с тях и да ги следваме по пътя на истината? Възможно ли е понякога да греша, било поради лоша информираност, било поради прекалена индоктринация или пък поради по-ограничени интелектуални възможности? Възможно ли е да не съм аз най-умният?...“. Не! Такава мисъл никога не минавала, не минава, а вероятно няма и да мине през главите им. Това са хора, които се залепят (или в повечето случаи ги залепят за някой лозунг, оставяйки ги да се услаждат от мисълта, че са се залепили сами), след което превъзнасят всеки, който е в синхрон с лозунга, а който се различава макар и малко от него – заклеймяват със злоба, преследват го и му се подиграват от псевдовисотата на собствената си некомпетентност.

Кои са тези хора?

Културната революция в Китай имаше своите хунвейбини – крещящи селски момчета с малки червени книжки с цитатите на Мао. Има ги и последната фаза на левия либерализъм. Целта на културната революция в Китай беше да унищожи интелигенцията (здравия разум, нормалността), но също така и да ПОДМЕНИ интелигенцията със своя. Сега тече същото – чиновническата меритокрация се е надигнала да унищожи нормалността и да подмени интелигенцията. И е натоварила с това своите неподражаеми хунвейбини – невероятно семпли хора, но енергични и зли, неуки, с надлежно промити мозъци, но с велики претенции, необозримо самочувствие и непогрешими инстинкти за това що е политкоректно и що не е. Това се набива на очи особено драстично в т. нар. „художествено-творческа“ интелигенция. Хората, които създават масова култура, са свирепо филтрирани, като „нашите“ са отделени от „чуждите“. Едни творци са щедро финансирани, други са оставени без внимание и лишени от публика, така че да не могат да се финансират сами. „Правилните“, „нашите“ от различни държави ги събират на семинари по екзотични острови, където доказани „гурута“ ги учат как се правят филми. Това ми го е разказвал мой приятел – лансиран и награждаван именит български режисьор.

В тази категория попадат и всички „творци“ на „авангардно“ „изкуство“ (знам, че кавичките са много, но просто няма как), които са толкова по-горди, колкото по-некадърно е изкуството им и го мислят за толкова по-велико, колкото по-неразбираемо е то за нормалните хора. А то е неразбираемо, защото е празно, пусто, не води никъде, но най-вече защото се подчинява да повелята да бъде „иновативно“, да е нещо, което никой друг не само не е правил досега, но и на ум не му е идвало. Защото как ще е модерно и даже постмодерно, ако не е „иновативно“! Но това е тема на друг разговор, който на всяка цена ще проведем и то в недалечното бъдеще.

Ватиканът благослови приложението за търсене на покемони на същия GPS принцип, само че в него да се търсят светци.

Как всъщност стигнахме от папата до модерното изкуство? Общият знаменател е модерността и злоупотребата с нея, за да те разберат младите, умните и красивите. Когато преди години всички бяха полудели по една идиотщина – да търсят покемони с мобилните си телефони, – тогава Ватиканът благослови същото приложение, на същия GPS принцип, само че в него се търсеха светци. Ето това е напънът за модерност. Но ако църквата в мисионерската си страст тръгне към определени групи хора и по пътя, за да им угоди, приеме техния облик, стане като тях, по-добре изобщо да не е тръгвала. Те трябва да станат като нея, не тя като тях. Това е идеята. Да, сладко е да си популярен, сладко е масите да те обичат, защото се стараеш да говориш на техния език, но това си има цена. И ето тази цена плаща сега папа Франциск, когато казва какво наистина мисли, а не се къпе в аплодисменти, снимайки се как гали негърчета по главичките. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.