Прочутият Харалд Хардраде Суровия, крал на Норвегия, е наричан „Опустошител на България“ и „Бич за българите“

В края на XI в. – началото на XII в. се споменава за присъствие на заселници от далечна Британия в района на Дунавската делта

В петъчния брой на „Труд“ от 26 април припомнихме за връзките на Първото българско царство с „вярагите“/норманите и Киевска Рус. Преди да продължим нашия разказ за следващите столетия, ще отбележим нападението на една киевска флота срещу Византия през 1015 г., водена от Хрисохир („Златната ръка"), роднина на великия киевски княз Владимир I Покръстител. В разгрома на това пиратско нападение дейно участие взема българинът Давид, наречен от византийските хронисти "Охридски", управител на о-в Самос в Егейско море. Вероятно става дума за знатен българин, преминал на византийска страна, който изненадващо прави кариера като морски офицер.

Последният „варяго-руски“ морски поход срещу "Царьгород" (в Киев е възприето българското име на византийската столица) е през 1043 г. Флотата на княз Владимир Ярославич, син на Ярослав Мъдри (1019-1054), отново е жертва на "гръцкия огън". Оцелелите киевски кораби са преследвани от византийските „дромони“ покрай българския черноморски бряг, а спасилите се на сушата шест хиляди войници начело с воеводата Вишата поемат на север. Достигайки до Варна, те са разбити от стратега Катакалон Кекавмен, управителят на провинцията Паристрион/Подунавие (Добруджа и Мизия) с център Дръстър / Силистра. Така или иначе, след разпадането на Киевска Рус на отделни княжества в средата на XI в. и прекъсването на притока на нормани от Скандинавския полуостров въпросните морски експедиции остават в миналото.

Гибелта на крал Харолд при норманското завоевание на Англия - т. нар. Гоблен от Байо, краят на XI в.

 Българските земи са терен на военни събития, свързани и с т.нар. италиански нормани. Става въпрос за „северните“ нашественици, които превземат част от Франция, наречена по името им Нормандия, а през 1066 г. и Англия. Техни отряди постъпват на византийска служба в Южна Италия, където, възползвайки се от неуспехите на империята, създават своя държава и дори прогонват арабите от Сицилия. Техният предводител Ро­бер Гис­кар, наричан „Лисицата“, оглавява нор­ман­с­ко­то нас­тъп­ле­ние сре­щу еро­зи­ра­ща­та ви­зан­тийс­ка власт. Бари, последната опо­ра на империята, пада в ръцете на норманите през 1071 г. Десет години по-късно  войските на Гискар де­бар­ки­рат на Бал­ка­ни­те, превземат Драч (дн. Дуръс, Албания), достигат почти до Скопие, а на юг  бло­ки­рат Ох­рид и прев­зе­мат Кос­тур. Сериозна съпротива им оказва арменецът Ариев, тогавашният управител на Охрид. Явно този византийски офицер оставя добър спомен сред местните българи, поради което във „Видение Исаево“ ("Българският апокрифен летопис") от XII в. е наречен "български цар"!

 Италианските нормани преминават през нашите земи и при Първия кръстоносен поход през 1097 г., водят няколко войни с  Византия през следващото столетие, а дори и въстанието на Петър и Асен през 1186 г. е свързано с поредната норманска атака срещу империята през 1185 г., когато временно превземат Солун. Важна страна на взаимните контакти представляват наемните военни сили във Византия. Български и нормански войници участват в кампаниите против селджукските турци в Мала Азия, а и на други фронтове. Нещо повече, под командването на българина Борил (според някои учени прародител на Асеневци!), една от най-силните фигури в империята, са норманските и другите чужди отряди при император Никифор III Вотаниат (1078-1081).

Българите имат контакти и с норманите от самата Скандинавия. След християнизацията на Дания, Швеция и Норвегия службата при византийските императори е както доходно занятие, така и въпрос на престиж. Ярки следи във Византия и България оставя прочутият Харалд Хардраде/Хардрада „Суровия“, бъдещ норвежки крал (1047-1066), по-малък брат на националния светец крал Олаф (1016-1030). Принцът пристига във Византия през 30-те години на XI в. с отряд от 500 войници през Киев, където управлява неговият бъдещ тъст Ярослав Мъдри. Стремежът на Харалд е не само да спечели слава и пари, но и да се запознае отблизо с опита на вековната империя. Храбрият „викинг“ се сражава в Мала Азия против арабите, по-късно в Южна Италия, и то под командването на византийския пълководец от българско потекло Георги Маниак. Според северните саги Харалд се прославя при потушаването на въстанието на Петър Делян (1040-1041 г.) – побеждавайки българите и техния „сляп цар“, получава прозвищата "Опустошителят на България" и "Бичът за българите"! Все пак явно имаме типична хиперболизация, доколкото византийските автори не казват нищо за тези негови „подвизи“... Във Византия Харалд остава до 1043 г., когато влиза в разпра с император Константин IX Мономах и е прогонен от страната. Става крал на Норвегия през 1047 г. и е наричан "последния от конунгите-викинги". Харалд загива при нахлуването си в Англия, когато е победен от крал Харолд Годоуинсън при Стамфорд Бридж (25 септември 1066 г.) – три седмици преди атаката на нормандския граф Вилхелм/Уилям Завоевателя и завладяването на Англия след знаменитата битка при Хейстингс на 14 октомври същата година.

През 1110 г. Константинопол е посетен от завръщащия се от Светите места норвежки крал Сигурд I Кръстоносеца (1103-1130), правнук на Харалд Хадраде. Приет сърдечно от император Алексий I Комнин, в знак на благодарност Сигурд подарява на императора своите кораби, вкл. кралския "дракар", украсен с огромен позлатен дракон. След това по суша потегля към далечната си родина през "Болгарланд" (България), "Унгарланд" (Унгария) и т.н. Мнозина от неговите войници получават разрешение да останат на византийска служба. В една от скандинавските саги се разказва за участието на норманите във византийската победа над печенезите през 1123 г. – последната "печенежка война", която Йоан II Комнин започва от българския град Вероя / Боруй (дн. Стара Загора), но бойните действия са в Северна България. Решителната битка е нейде в Дунавската равнина, където "варварите" правят нещо като "вагенбург" – "подвижна крепост" от наредени в кръг талиги. Ромейските войници не могат да пробият обръча, докато не се намесват норманите. Водени от своя водач Торир Хелсинг, четиристотин и петдесетте "веринги" със своите секири разсичат "крепостта от талиги". Според византийските автори обаче в случая главната роля е на "британските секироносци", което показва, че корпусът вече е твърде нееднороден. Избледняващото скандинавското участие отчасти е компенсирано с нов поток „северни хора“, този път англичани и шотландци, особено след завладяването на острова от Уилям Завоевателя през 1066 г. Тогава на редица представители на „старата“ аристокрация, изгубили позициите си след норманското завоевание, се налага да търсят щастието си извън своята родина. По техните стъпки тръгват и други, а във Византия вероятно остават и някои от участниците в кръстоносното движение.

При Алексий I Комнин се натъкваме на интересен, донякъде сензационен пример за присъствие на заселници от далечна Британия в далечния български Североизток – в района на Дунавската делта! Група англичани са изпратени от императора на северната граница, където „изтребват езичниците" (печенези?), нещо повече, наричат някакъв район "Нова Англия" (!), пазейки "... спомена за страната, от която водеха потеклото си..." Най-вероятно заселниците са пометени от бурните събития през онази епоха или пък търсят другаде „нова земя“. Така или иначе, според наблюденията на доц. Тодор Чобанов модерните генетични изследвания предоставят данни за известни „следи“, макар и слаби, от норманско (а може би и от английско?) присъствие в гените на днешния български народ. Отряд от „англо-веринги“ във византийската армия има и през по-късните векове, макар присъствието им да е символично. Когато в една от своите Месемврийски (Несебърски) грамоти от 1341 г. цар Иван Александър (1331-1371) споменава "... русите и светлокосото германско племе...", навярно има предвид такива войници на византийска служба.