Патриарх Дамян не се примирява с коварната политика на Византия и окупацията на източните земи на Българското царство през 971 г.

Йоан Дебърски - значима фигура в общата ни история с днешната държава Северна Македония

В историята на българската църква и християнска култура се изявяват забележителни духовни водачи, интелектуалци, просияли монаси... Имената на светите Кирил и Методий, Климент, Наум, Йоан Екзарх, Константин Преславски, Иван Рилски, Теодосий Търновски, патриарх Евтимий са известни на всеки българин. Държим да припомним делата на няколко български патриарси, които определено заслужават повече внимание.

През Средновековието „съзвучието“ (грц. „симфония“) между държава и църква е основополагащо. Съвсем естествено за цар Самуил (997-1014), неговите съратници и тогавашните българи като цяло подкрепата на духовната власт е изключително важна.

Първият български патриарх, съвременник на Самуил, е донякъде „загадъчния“ Дамян. Големият наш църковен историк акад. Иван Снегаров (1883-1971), родом от Охрид, отбелязва: „Дамян, пръв български патриарх, признат в 927 г. /.../ Първоначално неговата резиденция била във Велики Преслав, после в Дръстър (Доростол). В 971 г., след като завладял Дръстър, император Йоан Цимисхи свалил Дамян от престола. Дамян, навярно без да дочака своето сваляне, избягал в Западното българско царство и продължавал да управлява подчинената част от своя диоцез от Средец (София)...“

Приведохме този цитат, тъй като и досега споровете около Дамян не са приключени. В Синодика на Търновската патриаршия (т. нар. Борилов синодик) под рубриката „Преславски патриарси“ са посочени Леонтий, Димитрий, Сергий и Григорий. Името на Дамян отсъства, няма ги и онези на неговите приемници.

Едно от възможните обяснения е загубата на исторически извори, което предвид византийското владичество в България е възможно. От друга страна, търновските автори са познавали достатъчно старобългарски, а и византийски творби, в които са споменати поне някои от патриарсите след 971 г. Създадената през 1186 г. Търновска патриаршия е признавала Охридската архиепископия като своя „дъщеря“, но от гледна точка на приемствеността между Търново и Велики Преслав. Вероятно Дамян вече е бил възприеман през „листата“ на охридските първосвещеници, което с оглед на случилото се след 971 г. е обяснимо.

Графитът „ДАМIАNOS“ в древната базилика „Св. София“ в София.

В древната базилика „Св. София“ в София е съществувал надпис - графит с името „ДАМIАNOS“, за съжаление унищожен при консервационни дейности. Така или иначе, надписът отбелязва присъствието на патриарх Дамян в Средец и неговия най-знаков храм. Нека хвърлим един поглед към т. нар. Дюканжов списък на българските архиепископи, съставен от охридския архиепископ Йоан Комнин в средата на ХII в.: „Протоген, архиепископ на Сердика (дн. София); Методий, рожден брат на св. Кирил Философ, ръкоположен за архиепископ на Морава Панонска; Горазд, ръкоположен от Методий, а после изгонен от духоборцит; Климент, като станал епископ на Тивериупол и Велика, сетне бил натоварен от Борис, царят на българите, да надзирава и третия дял на Българското царство - от Солун до Йерихо и Канина или (и) Тасипият. Дамян в Доростол, сега Дристра. При него и България бе почетена за автокефална. Той, по заповед на император Роман Лакапин, се провъзгласи за патриарх от императорския синклит, а после бе низведен от Йоан Цимисхи; Герман, наричан и Гаврил, във Воден и в Преспа; Филип в Лихнида, в древността наричан Сасарипа, а сега Ахрида (Охрид); Йоан, и той в Ахрида. Той бил от Дебър, от село Агноандики; Лъв, пръв от ромеите... “

Мнозина изследователи приемат „едно към едно“ информацията за Дамян - че е пръв и последен преславски патриарх. Както стана дума, преди него са посочени други четирима патриарси. Дори всеки един от тях да е управлявали само по няколко години, не е правдоподобно Дамян да е получил патриаршески сан през 927 г. и да е бил такъв до 971 г. и след това. Явно посочването на Роман Лакапин (920-944) е маркер за времето, в което българската църква е призната за патриаршия, а не конкретно указание за идването на Дамян на патриаршеския престол.

Дамян не се примирява с коварната политика на Византия през 971 г., с пленяването на цар Борис II и окупацията на източните земи на царството. Патриархът търси убежище при Комитопулите в свободните земи. Присъствието му в Средец/София, временната столица на царството, придава легитимност на братята Давид, Мойсей, Арон и Самуил като колективно наместничество, управляващо държавата от името на пленения цар Борис II. Позицията на патриарх Дамян показва на българите - и в свободните, и в окупираните земи,- че държавата съществува и че борбата за нейното спасение е справедливо дело.

За Герман - Гаврил, наследникът на Дамян, не се знае много. Поради военната заплаха за „фронтови град“, какъвто в онези години е Средец, с подкрепата на Самуил, седалището на патриаршията е преместено във Воден (дн. Едеса, Гърция), а после в островния град Преспа. В края на Х - началото на ХI в. начело на църквата е патриарх Николай. Най-вероятно именно при него за център на патриаршията е избран Охрид, което се е дължало и на древното християнско минало на града. Самуил е коронясан за български цар през 997 г. именно от патриарх Николай - отговорно решение, взето едва след смъртта във византийско затвор на плененият през 991 г. цар Роман. Неизвестно кога патриарх Николай е канонизиран за светец, което отразява неговите заслуги за църквата и държавата.

Николай е наследен от патриарх Давид, който при завладяването на България през 1018 г. е свален от високия пост. Въпреки че е посочен от византийския хронист Йоан Скилица като един от видните българи, съгласни с капитулацията пред император Василий II през 1018 г., патриархът е отведен в Константинопол и вероятно заточен в някой от византийските манастири. Всичко това, макар и косвено, показва неговата роля в отстояването на българската независимост в продължение на много години.

Макар да не е канонизиран от православните църкви на днешните държави България и Северна Македония, Йоан Дебърски, духовен глава на българите от 1018 до смъртта си през 1037 г., е една от най-значимите фигури в общата ни, в случая църковна история. Когато Василий II Българоубиец завладява България, той понижава статута на българската църква в ранг на архиепископия, но под формата на отстъпка към новите си поданици не посяга на нейната самостоятелност. С три грамоти (новели) от 1019 и 1020 г. императорът запазва и дори увеличава диоцеза на българската църква - в него влиза и днешна Северна България със стария църковен престол Дръстър (дн. Силистра).

Архиепископ Йоан полага много усилия за запазването и утвърждаването на автокефалния статут на църквата и ролята на Охрид като духовна столица на българите. Най-вероятно именно Йоан Дебърски прави първите стъпки в подкрепа на идеята, че българския Охрид е идентичен с древния град Първа Юстиниана. По този начин претенциите на Константинополската патриаршия са отхвърлени с позоваването на авторитета на император Юстиниан Велики (527-565) и наследството на някогашната автокефална архиепископия „... на Първа Юстиниана...“ - древен град, търсен от специалистите в района около Скопие. И така, чак до 1787 г., когато Охридската архиепископия е унищожена от гръцката фанариотска върхушка в полза на Константинополската патриаршия, тя неизменно е наричана «... на Първа Юстиниана и цяла България...“ Със сигурност Йоан е подкрепял изпадналото в тежка ситуация българско духовенство, поради което е запомнен като «... църковен строител на българската земя...“. Легендите свързват с неговата личност създаването на прочутия Дебърски манастир.

Опитите да се търси и налага някаква „македонска“, не-българска същност на Охридската архиепископия “... на Първа Юстиниана и цяла България...“ са откровено ненаучни и тенденциозни. Подобни спекулации са отрицание на самата духовна мисия и на делата на нейните първостроители. Историята на църковния престол в Охрид не може и не трябва да бъде елемент от т. нар. „спорни въпроси“ между България и република Северна Македония, защото нейната изначална, многовековна българска същност е безспорна.