На 26 март отбелязахме Деня на Тракия, свързан с превземането на Одрин на същата дата по нов стил през 1913 г.

В Балканската война се включват хиляди доброволци, които потеглят към Отечеството от „близката“ и „далечна“ чужбина

В Балканската война, избухнала на 5 октомври 1912 г., България влиза в кървава схватка със стъпилата на три континента Османска империя. Младата държава, постигнала пълна независимост едва преди няколко години, повежда мащабна, изпълнена с рискове война не за завладяването на чужди земи („стандартният“ мотив през онази епоха!), а за свободата на „брата роб“, както се е казвало тогава.

През 2022 г. се навършиха 110 години от емблематичната война, възприета от целия ни народ като освободителна. Поразени от политически противоборства и своеобразна „амнезия“, днешните ни институции на практика пренебрегнаха годишнината и паметта за самата война... Затова трябва да благодарим на Национално дружество „Традиция“, Регионален клон „Троян – Априлци - Севлиево“ с председател Христо Калистерски, които организираха най-значимата научна проява на тази не само „чисто“ историческа, но и важна обществена тема. На 31 септември - 1 октомври 2022 г. в Троянския манастир се проведе национална конференция, в която участваха изследователи от Военна академия „Георги Стойков Раковски“, Министерството на отбраната, университети, музеи, както и от самото дружество „Традиция“. В рамките на конференцията се проведе дискусия за съвременното осмисляне на националния идеал, повел през 1912 г. нашите прадеди с гръмовното „Напред! На нож!“ Заедно с учените участваха представители на нашите общности от Албания, Северна Македония, Украйна, Молдова и Румъния. Очаква се скоро да бъде публикуван сборник с докладите от този стойностен научен форум, в който читателят ще открие нови свидетелства за войната и нейните герои.

Балканската война е сравнима с „пиянството на един народ“, ако използваме образната характеристика на Вазов за Априлската епопея.  И това не е случайно, защото само за три десетилетия възкръсналата българска държава израства като стопанска, културна и военна сила. Дори да не ни се вярва, чужди кореспонденти и политически наблюдатели сравняват доскоро непознатата им балканска страна със световно „чудо“, каквато е Япония в началото на ХХ век... В тогавашна България, премахнала с акта на Съединението (1885 г.) нелепата граница по Стара планина, обявила през 1908 г. пълната си независимост, патриотизмът е водеща сила в обществения живот, културата, образованието... В края на ХІХ в. - началото на ХХ в. в учебниците по „Отечествоведение“ има раздел “Неосвободени български земи” – заедно с първите уроци по четене и смятане българчетата научават, че след 1878 г. не всички имат щастието да живеят в свободна България.

Непретенциозните, но запомнящи се за цял живот кратки текстове са посветени на сънародниците под чужда власт в Османската империя, Сърбия, Румъния – град по град, околия по околия в Македония, Източна Тракия, Поморавието, Северна Добруджа… При това няма и следа от ненавист към съседните народи. Духът на национално единство е дълбоко присъщ на тогавашните българи – от обикновените селяни и граждани, през съсловията на военни, учители и държавни чиновници до политическия и културен елит. И е ясно защо най-важната цел за тогавашното общество е съграждането на обединена, както се е казвало, „целокупна“ България.

В началните десетилетия на ХХ век прадедите ни помнят какво е робство и какво означава свободата. В политическите, военни и културни среди навлизат много македонски и бесарабски българи. От друга страна, завършилите Софийския университет или Военното училище младежи, независимо дали са от свободните или от неосвободените земи, често поемат пътя на учители и революционни дейци в Македония и Одринско. И е напълно естествено единството на целите на родените в Македония Гоце Делчев, Даме Груев, Борис Сарафов и други дейци на революцията с хилядите им сподвижници в свободна България. Такава е водещата сила за офицерите и генералите Данаил Николаев, Михаил Савов, Иван Фичев, Никола Иванов, Васил Кутинчев, Борис Дрангов, Иван Колев, Никола Жеков, Георги и Владимир Вазови и много, много други… Както и за техните войници, независимо дали са родени в свободна България, в земите под чужда власт, в Бесарабия или някъде другаде в чужбина. Тези сърцати хора потеглят с цветя и песни към фронта! Големият интелектуалец Симеон Радев, македонски българин и доброволец във войната, предава изумлението на един френски кореспондент от случващото се през есента на 1912 г.: „Този народ чака да се бие, както се чака голям празник!“

Конференцията, за която разказахме накратко, включваше и дискусия за българите извън днешните ни граници. Връзката с Балканската война и други важни исторически събития е очевидна. Избухването на войната предизвиква невероятна по своите мащаби кампания, която без преувеличение можем да наречем „глобална“ или „планетарна“! За освобождението на „брата роб“ към Отечеството потеглят хиляди доброволци от „близката“ и „далечната“ чужбина – от поробена Македония, редица европейски страни и презокеанска Америка... Както бе показано от проф. Трендафил Митев, емиграцията в Съединените щати и Канада, в голямата си част от македонски българи, въпреки огромното разстояние и всевъзможни пречки, взема дейно участие във войната. Същото може да се каже и за българите, заминали на „гурбет“ в Австро-Унгария и други европейски страни. В България се завръщат стотици студенти, учещи в реномирани университети в Европа и Руската империя. По обясними причини най-масово е участието на македонската „вътрешна емиграция“ в София и другите градове и селища в свободна България – същата, която „излъчва“ хиляди поборници и е в основата на Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г. Разбира се, и на родствената с нея общност от Одринска Тракия, макар да е по-малобройна. Още на 19 септември 1912 г. по призив на Македоно-Одринските благотворителни братства в днешния софийски квартал „Лагера“ за два часа се събират пет хиляди души!

Така в навечерието на войната е организирано Македоно-Одринското опълчение с командир генерал Никола Генев, родом от Севлиево, участник в Априлското въстание и опълченец в Руско-турската война. Разбира се, моделът на Опълчението следва онзи от 1877-1878 г., но сега зад него стои самата българската държава. За помощник командир е назначен подполковник Александър Протогеров, родом от Охрид, за началник-щаб – майор Петър Дървингов от Кукуш. Към 2 октомври 1912 г. са създадени 1-а Дебърска, 2-а Скопска, 3-а Солунска, 4-а Битолска, 5-а Одринска и 6-а Охридска дружина, месец по-късно още шест – 7-а Кумановска, 8-а Костурска, 9-а Велешка, 10-а Прилепска, 11-а Сярска, 12-а Лозенградска. Военните власти са затруднени, защото желаещите да постъпят в Опълчението са над двадесет и пет хиляди! Приемателните комисии отклоняват близо десет хиляди готови за саможертва патриоти, които имат здравословни проблеми или пък са непълнолетни. В крайна сметка, към фронта потеглят 14 670 македонски и тракийски български опълченци. Създаден е и Щаб на партизанските отряди, наричани традиционно „чети“, които са под командването на Тодор Александров, Ефрем Чучков, Михаил Герджиков и други борци за свободата на Македония и Одринско. Включват се и около петстотин доброволци от други страни (арменци, руснаци, украинци и др.), солидарни с българската освободителна кауза.

Хиляди българи „от чужбина“, както казваме днес, постъпват в другите части на българска армия. Без да разполагаме с пълна и точна статистика, става дума за поне 25 хиляди задгранични сънародници. Предвид числеността на армиите на страните от Балканския съюз, особено онази на кралство Черна гора (в началото на войната тя брои 22 хиляди войници), „външното“ българско участие образно може да бъде определено като „петия“, нещо повече – като истинския съюзник на българската армия по бойните полета на Балканската война.