Голямата опасност пред Борисов е постепенното излизане на парламентарния процес от негов контрол

Много депутати не искат да отговарят за правителството, а още по-малко за РБ или за Кунева, но и не им се рискува да го бламират

Последните развития в Реформаторския блок (РБ) доказват точно това. Противоречията родиха поредица от дилеми, в нито една от които няма и помен от политика.

Политическа сила или парламентарна група излъчва кандидати за министър? И под политическа сила какво разбираме - коалицията РБ или поотделно партиите, членуващи в нея, и дали всички партии, които се водят част от коалицията, или само онези, които не се обявяват за опозиционни?

Каква е ролята на изпълнителния съвет на блока, той обсъжда ли кандидатури за министри, или ги предлага - и на кого? Гражданският съвет на блока има ли право да подкрепя кандидати? Ако е имал такова право, не го ли е загубил, след като мандатът му трябва да е изтекъл?

Ако Гражданският съвет си е наумил да подкрепи или оспори кандидат, длъжен ли е да се събере целият, или може само непартийните му членове, защото партийните могат да се събират другаде, по партии?

Можем ли, следователно, да говорим за „добър“ и „лош“ Граждански съвет, в който членовете на партии са по-малко граждани от безпартийните? С ГЕРБ или с цялото мнозинство се обсъждат кадровите инициативи? И какво следва да укрепи връзката на РБ с ГЕРБ като носещи колони на мнозинството - анекс към коалиционното споразумение, който трябваше да бъде готов до края на декември, или политически меморандум, който тепърва ще се сдобие с крайни срокове?

След полунапускането на ДСБ РБ ще върви ли към окрупняване (защото вече няма да има с кого толкова да се карат), или напротив, допълнително ще се разделя на групи и групички? Заговори се за Пътна карта за развитие на коалицията, която ще ориентира към нещо като конфедерализирането й. Възможно е да се стигне до индивидуално членство в РБ на мястото на бившата гражданска квота. Което е същото.

Само че Радан Кънев във все още мъглявите си обяснения за „новия десен проект“ сякаш си го представя като обединени усилия на партии, граждански енергии и неформални сдружения. Което е отново същото. Отделните формации в РБ се чудят къде да намерят мястото на гражданите, които на практика ги легитимират като реформаторски субекти, но по-малко търсят място на политиката в действията си, за да не ги обвинят било в „партийност“, било в „подкрепа за статуквото“.

Впечатлението е за нещо като ООН в годините на студената война, когато всички дебнат дали ще могат да прокарат резолюция през Съвета за сигурност, преди противникът да се сети да наложи вето, и дали ще си набавят достатъчен брой новоосвободени африкански държави, за да се промушат и през Общото събрание.

През студената война поне го има съзнанието за отговорност пред заплахата от гореща война. В българския правителствен пъзел никой не иска да носи отговорност.

Изборът на Меглена Кунева за министър на образованието и науката породи много критики покрай другото и с безпрецедентно ниската подкрепа, получена в пленарната зала. Не е добър сигнал, когато гласовете „за“ почти се изравняват с онези „против“ и „въздържал се“.

Можеха да бъдат и по-малко, ако официални опоненти на номинацията не се спотайваха отстрани, за да не вземат, не дай Боже, да бламират избора. Игри от такъв характер не са новост за българската демокрация. Преди четвърт век в аналогична суматоха Виктор Вълков едва не стана президент.

От тази нелека участ го спаси само фактът, че определени депутати от подкрепящото го мнозинство по същото време предпочетоха да бъдат не в парламента, а някъде другаде. Мнозина сегашни депутати по никакъв начин не искат да отговарят за правителството, а още по-малко за РБ или за Кунева, но и хич не им се рискува да бламират същото това правителство. От дребните хитрости стават големи бели. Парламентът - а с него и те самите - би могъл да си замине безвъзвратно.

Така мнозинството още веднъж се убеди, че има картбланш да прави каквото си иска, стига да не събаря властта. Кунева ще има огромни трудности да завоюва доверието, което грубо и' беше отказано от всички страни.

Борисов на пръв поглед печели от протичащите процеси. Партньорите му тръгват да се самоизяждат и да маневрират само с цел да си навредят едни на други, без да поставят под съмнение лидерството му. Не толкова отдавна РБ му създаваше проблеми с постоянното си инакомислие, амбиция за алтернативност и претенции за морал от последна инстанция, докато премиерът се оплакваше как паралелно на това само му пъхали листчета с назначения.

Сега партиите в РБ създават проблеми предимно на себе си и силно настояват да се върнат в едно блажено минало, когато политическият им залог беше кой кого ще надхитри - костовистите седесарите или обратно. В подобна ситуация уж е по-лесно да балансираш и да конструираш плаващи мнозинства според приоритетите, които си си наумил.

Въпросът е, че подкрепата на плаващите мнозинства вече никъде не е дадена. Всяко решение трябва да се договаря на отделна сметка. Говорим за различните парчета от РБ, но и АБВ, и ПФ също не желаят да бъдат възприемани в общественото мнение като съотговорни на кабинета. Заплахите им за напускане станаха рутинни и по всевъзможни поводи - от колебанията за Бокова до конкурсите с турски фирми.

Голямата опасност пред Борисов е постепенното излизане на парламентарния процес от негов контрол. Начинът да си спести сътресенията и вече автоматично афишираните несъгласия е да не предприема нищо на ниво Народно събрание, да се откаже от политическата инициатива, да остави партньорите си взаимно да се компрометират. Но в обстановката на всекидневно рикоширащи медийни скандали преднамерената пасивност също е рискована.

Хаосът в РБ е просто симптом на по-дълбока криза във властта, свързана не толкова с машинациите на политическите противници, колкото с видимата несигурност как ще се управлява оттук нататък.

Ето защо - да живеят процедурите.