Историята отдавна се произнесе за Стефка Костадинова и Валентин Йорданов и ги превърна в символи на българския спорт.
Великите ни шампиони слязоха заедно от голямата сцена със злато от олимпиадата "Атланта '96", за да влязат през парадния вход в Залата на славата. Рекордът от 209 см на първата дама на родния спорт изглежда столетник в своя вид и навърши 23 години и 7 месеца. Летвата от прелитането над покрива на света в "Рим '87" сега е сред забележителностите на централата на МОК в Лозана. Само на 50-ина километра оттам, в централата на Международната федерация по борба в приказния Вевей, скулптура е увековечила борец № 1 на ХХ век в свободния стил. Със 7 световни и 7 европейски титли Валентин Йорданов е безспорен рекордьор по златни медали в родния спорт.
Днес Костадинова е начело вече шеста година на БОК, където Йорданов е първи вицепрезидент и същевременно управлява с успех от 13 години федерацията в най-успешния български спорт. Празничните дни около 3 март са повод "Труд" да събере заедно живите легенди за интервю, което може и да не звучи съвсем... празнично.

- Как се чувствате в дните около Трети март? Има ли нещо по-специално?

Стефка Костадинова: Специалното е, че все повече у българина се усещат истински празнични чувства. Десетилетия наред Трети март умишлено беше пренебрегван заради Девети септември и тогавашната политика в страната. Сега всичко си дойде на мястото. А и младите хора днес не знаят тези неща от миналото и не са объркани. Усеща се вече излъчването на Трети март и това може само да ни радва.

Валентин Йорданов: През дългите години в елитния спорт развих едно по-особено отношение към празниците. Реално около четвърт век не съм имал шанса да ги изживея истински. Навремето беше прието шампионите да тренират и на празниците за “личен пример”. И така, година след година, празникът става повече от делник. Разбира се, сега не е така. Патриотичните чувства на Трети март се усещат все повече и това е чудесно. Все пак този ден е много по-различен от Коледа или Великден, въпреки че всички са в графата празници.

- Липсва ли ви шампионската тръпка, животът на върха?

Стефка: Всичко си има срок на годност, нали? Особено в спорта. Публиката иска нови герои, нови идоли. Какво очарование има в това едни и същи да триумфират на върха? Аз се чувствам максимално реализирана в моята кариера и сега, без комплекси от миналото, съм отдадена на работата си в БОК. Но забелязвам например, че други хора вместо да работят на своите поприща, хабят излишно енергия да коментират дали ще вляза в МОК, какво ще стане, как ще стане. Вълнуват се повече от мен. Докато за мен е важно да има пак българин в този така престижен в света комитет и работя за това.

Валентин: Шампионската тръпка не ми липсва, защото всяка година се радвам на шампиони. На последното световно в Москва бяха трима и получих не по-малко поздравления от времето, когато аз бях на върха. Сега живея с проблемите на много хора и не ми остава време да гледам назад във времето. Всичко е “утре, утре, утре”. Изненадан съм защо Стефка е... изненадана от онези хора с излишната енергия. Не ги ли помни още от времето, когато се състезавахме? Трябва да е свикнала. Те ще са вечни. Тъжно ми е да го призная, но ще надживеят и нейния рекорд. Има ги навсякъде. Ето сега борбата единствена през 2010-а има злато от световно и покрай радостта има и завистници, които все нещо ровят, интригантстват, недоволстват. Тъжна работа, но нека не го коментираме това в празничните дни.

- Харесвате ли си страната? Харесвате ли си държавата?

Стефка: Ако искам да се харесам, може би трябва да ви отговоря с доста възклицания "ах" и "ех". Но предпочитам да съм искрена. Господ много е дал на България, но и ние като народ много сме отнели през годините. Далеч сме от културата на поведение, от отношението и към природата, и един към друг.

Няма я тази грижовност, която се вижда в Западна Европа или в Щатите. Дори по-наблизо, в Гърция, където едва ли не всеки камък го правят с историческа стойност. Ние доскоро пренебрегвахме всичко това, не оценявахме какво имаме. Сега нещата се променят, но естествено ни е трудно да наваксаме. И затова едва ли не всеки вини държавата и хули управлението. А нещата са в нас, още са в нас, бих казала. Около седем милиона души сме. За мен в нашата ситуация това е плюс. По-лесно би трябвало да се подредим. Само трябва някои хора да се откажат от навици от миналото. Като пререждането - това ми идва първо на ум, като говорим за подреждане...

Валентин: Болна тема за мен. От двайсет години деля дните си между България и Щатите. И приятелите ми вече се шегуват, че съм се вманиачил на тема ред, чистота, обноски. Още от летището съм започвал да сравнявам и да искам невъзможни неща. Не, не са невъзможни, вярвам го. Българинът е приспособим човек, устойчив, находчив. Но няма търпение да бърза бавно към хубавото.Иска не да върви, а със скокове като тези на Стефка да стигне там, където се е запътил. Но това не е спорт. Това е живот, в който е спортът, а не обратното. Не крия, че съм поддръжник на американския модел в работата си. Искам федерацията по борба да е еталон. Поддържаме хубави и модерни тренировъчни зали, от които не се срамуваме.

Напротив, те са световен център и олимпийски център. Постоянно имаме чуждестранни гости. Организираме рекорден за България брой състезания, работим във всички посоки. Ако всички го правят, ще си обичаме и страната, и държавата.

- Имали ли сте някога намерение да останете да живеете в чужбина? Да се отдадете само на спокоен живот.

Стефка: Не, не си го представям. С всички проблеми България си остава моята страна, моето най-скъпо местенце. Имала съм още като спортистка куп предложения, но съм ги отхвърляла. Но ви обещах да съм максимално откровена и ще ви призная - когато ми се натрупа отрицателна енергия, бягам за седмица на хубаво място в чужбина да заредя батериите. Това ми е малката привилегия, която съм си отвоювала. После - пак обратно при проблемите, защото българският спорт не прави изключение и също се преустройва след смяната на политическата система. Промените се усетиха силно и България загуби позиции в спорта. Сега пирамидата се изгражда отново, но процесът е дълъг и болезнен. Особено когато дойде олимпиада и хората започват гневно да питат: Къде са ни медалите?

Валентин: Аз винаги съм имал избор - Щатите, Корея, Япония, Франция... Не съм го коментирал никога това, но Стефка с тези откровения... Провокира ме да си казваме всичко. Предлагали са ми договори, в които сам да напиша заплатата си. И като състезател, и като треньор по-късно. Не крия, че мога да си живея зад Океана далеч от проблемите, осигурил съм семейството си. На няколко пъти дори бях на крачка да го направя. Да захвърля всичко и... да се успокоя. Но в такива моменти у мен се обажда шампионът. Как така да се предам, как така да избягам? Не ми е в природата. Няма да си го простя проблемите да тушират най-успешния български спорт, а аз да гледам отстрани. Затова и пътувам като луд между Щатите и България. Имам чувството, че дори вече за мен не важи часовата разлика между двете страни. Организмът ми сякаш не я брои за проблем.

- Кое от многобройните си отличия цените най-много?

Стефка: Не обичам подобен род сравнения. Във всяка победа има нещо скъпо, съкровено. Имал си контузия и са те отписали. Състезавал си се с травма или болен. Преследвал си нещо непостигано от теб или от никого досега... Не знам как щях да преживея загуба на олимпиадата в Атланта. Знаех, че повече шансове няма да имам, и само тази мисъл може да те смачка психически. Да те направи такъв, че сам да не познаеш себе си. В този смисъл за мен триумфът ми в Атланта беше една голяма победа не само в сектора. Сега, разбира се, за медиите най-интересен е световният ми рекорд. Жив е миличкият, удържа фронта. Остаря, но не се предава. Направих го пред осемдесет хиляди души, видя го целият свят и тази публичност явно му харесва, щом още е под прожекторите. Великан!

Валентин: Съдбата ми изпрати същото изпитание и на мен като на Стефка. И също в Атланта, и също в края на олимпиадата. Последна атака на Олимп. Тогава преди състезанието исках да се скрия от всички. Исках и не можех. В България, който ме срещнеше, ме потупваше по рамото и ми пожелаваше злато. В олимпийското село и в залата в Атланта сякаш всички искаха да завърша кариерата си на върха. Даже от страните на най-големите мои конкуренти имаше хора, които ми прошепваха: "Успех". И до днес се питам как издържах? Струва ми се по-тежко и от онези нечовешки усилия, когато свалях по седем-осем килограма за състезание. Сауната беше станала вторият ми дом. Глад и безсъние. Впрочем, безсънието беше за предпочитане, защото, като затворех очи, ми се явяваха едни водопади, едни реки. Протягам устни към водата и... се събуждам. Но много назад се върнах, а нали ви казах - не обичам. Нека говорим за бъдещето, става ли?

- Разкажете някой куриоз от кариерата си или въобще в живота?

Стефка: Дано мама да не се разсърди, но ще разкажа една весела случка с нея. През осемдесетте години на един от турнирите организаторите ми подариха бутилка скъп коняк. Казаха - три хиляди долара била бутилката. Сложих си я вкъщи до медалите. По-късно, докато съм на лагер, мама организирала ремонт. И ми съобщава - в чест на моето пристигането ремонтът е приключен. Влизам вкъщи и гледам - мама черпи майсторите с трофейния коняк, а един от тях даже си го разрежда с газирана вода. Ядосах се, но нищо не казах. А сега само се смеем с тази история.

Валентин: Наздраве за тази история! Ама какъв ремонт е станал, нали? Аз ще ви разкажа как на едно световно се готвя да се боря с австралиец. Разгрявам и чувам - съобщават, че съм след една среща. Но изведнъж гледам - австралиецът вече е на тепиха. Бързо излизам и още по-бързо го надвивам с туш. Ставам и гледам суматоха сред съдиите. Оказа се, че този австралиец бил от по-горната категория. В залата публиката си умира от кеф. Викат: "Твоето "кенгуру" е на другия тепих. Станало грешка, но докато ме спрат, аз съм свършил работата. Големи емоции.

- До олимпиадата "Лондон 2012" остават по-малко от седемнайсет месеца. Очакванията ви за българското представяне на игрите?

Стефка: Прогнозите в спорта са подвели много хора. Не искам да съм сред тях. Ние трябва да направим всичко България да отиде в Лондон с най-добрите си спортисти и те да са подготвени да дадат най-доброто от себе си. Останалото, както се казва, е в божиите ръце. Призовавам хората от спорта да се уважават и да си помагат по пътя към Лондон. Олимпийският комитет е обществена организация и ние имаме повече координационна и консултантска роля. Министерството на спорта е водещо, но чрез нашите комисии правим всичко възможно да сме част от процесите. Не разпределяме парите в спорта, но въпреки това някои все още искат финансиране от БОК и се сърдят, ако не го получат. Но въпросът е ние като олимпийски комитет да направим всичко, което се иска от нас. И дано да имаме шанса да се просълзим от щастие в Лондон.

Валентин: Винаги съм искал всички спортове у нас да имат успехи като борбата. А не да се чувстваме едва ли не виновни, че сме само ние. И да омръзваме и да ни завиждат. Ние се конкурираме с великите сили в спорта САЩ, Русия и Китай, които са водещи и в борбата. Плюс корейци, японци, скандинавците в класическия стил, иранци, кубинци, французи плюс всички бивши републики на СССР. Всички те имат шампиони. Та руснаците в Пекин даваха от 500 хиляди до 1 милион долара само като премия за злато. Тяхната федерация има бюджет колкото целия български спорт. И ние трябва да ги надвиваме. Защото всеки може да се бори. Въпросът е да побеждаваш. И ние го правим. Вярвам, че в Лондон ще слушаме българския химн в залата по борба. Вярвам, че ще радваме България.

Стефка Костадинова

Родена на 25 март 1965 г. в Пловдив.

Звезда на световната лека атлетика.

Световна рекордьорка в скока на височина с 209 см. Постижение, което вече 23 години не е подобрено. Олимпийска шампионка от "Атланта '96". Седем пъти световна и пет пъти европейска шампионка.

Носител на орден "Стара планина" I степен.

В момента е председател на Българския олимпийски комитет.

Семейна, има син Николай.

Валентин Йорданов

Роден на 26 януари 1960 г. в с. Сандрово, Русенско.

Борец № 1 в света на ХХ век в свободния стил.

Олимпийски шампион от "Атланта '96". Притежател на 7 световни и 7 европейски титли.

Носител на орден "Стара планина" I степен.

В момента е председател на Българската федерация по борба и първи вицепрезидент на Българския олимпийски комитет.

Семеен, има дъщеря Ирина и син Янчо.

Пазарувай в MediaMall.bg - книги, музика, филми и абонаменти


Veronika
06.03.2011 12:11:19
0
0

Dvamata nai-veliki... Derzaite - vie mojete da preobrazite sporta! Obicham vi i se gordeq s vas!!!

Владимир
22.08.2011 16:01:28
0
0

Боже Господи! Само един коментар?! Прекрасно интервю, поздрави на българските шампиони!

РЕГИСТРИРАЙ СЕ

Нямаш
профил?

Запомни ме Забравена парола