Режисьорът Станимир Трифонов не се нуждае от представяне най-малкото заради тв сериала “Хайка за вълци” и “Изпепеляване”, донесъл му “Златната роза”. Всъщност Станимир вече бе печелил тази роза с документалната си лента “Образ невъзможен...” през 1996. Малцина днес се сещат (и познават) документалния му филм “До утре...Четири портрета и един спомен” от 1989 г. Спомних си за тази брилянтна лента от младежките години на режисьора, пълна с романтична бунтовност и немилостиви наблюдения върху агонизиращия социализъм, докато гледах премиерния му “Стъклената река”. Най-новият му филм спокойно може да се нарече “Четири портрета и една мечта”.

Да започнем от мечтата. Тя е вкопана в оригиналния сюжет на романа “Стъклената река” на Емил Андреев, обявен чрез наградата ВИК за най-добър български роман през 2005 г. Реализирана като филм, това е мечтата за приключенски трилър с философска дълбочина, (не)обяснимо лелеяна от киното ни в заглъхналото ехо от “Шифърът на Леонардо”. Смъртно болен професор - българин, емигрирал още като млад във Франция (Стефан Данаилов), завещава на дъщеря си (Наталия Дончева) старинен ръкопис с повелята да замине за България и разгадае закодираното в пергамента послание. Обременена от любовно разочарование в миналото, младата жена се озовава в нашенското село Градище - родното място на междувременно починалия й баща. Тук тя среща млад свещеник, също съсипан от любовна загуба (Стефан Вълдобрев), умерено брутален иманяр (Иван Ласкин), странно говореща възрастна жена (Невена Мандаджиева), безсловесен пастир (Захари Бахаров), магистрална проститутка (Лидия Инджова). По замисъл съдбата на всеки един от тях трябва да се промени покрай разкриваната тайна на ценния лист. Промени настават, но приключенски трилър с философска дълбочина така и не се получава. В днешни времена не е възможно да използваш тази формула единствено като примамка, да не я развиеш поне според минималните изисквания на жанра и да ти се размине.

Покрай несбъднатата режисьорска жанрова мечта обаче се е получило нещо особено любопитно. Второстепенните персонажи, предопределени да създадат колоритен фон на интригата между свещеника и французойката, са толкова въздействащи, че осъществяват своеобразен естетически преврат и превземат целия филм. Докато Стефан Вълдобрев и Наталия Дончева (изтънчена и интелигентна актриса с убедителна филмова кариера във Франция, за която “Стъклената река” е дебют в българското кино) се борят със зле написаните си роли, Захари Бахаров и Лидия Инджова просто взривяват екрана с блестящи изпълнения. Двамата градят една от най-запомнящите се, красиви и трагични любовни истории, създавани в родното кино. В “нелегалния”, но многократно по-истински филм бекграундът в лицето на Невена Мандаджиева и Светозар Неделчев също е безмерно силен. Тези четири портрета попиляват пергаментната драматургична линия и я пращат там, където й е мястото - в ъгъла. Иван Ласкин, горкият, е обречен от сюжета да снове между кахърите със свитъка и сюжетния пролетариат, където успява да извае характер.

Изводът от всичко казано дотук: ако предвидливо зарежете очакванията за разгадаване на каквито и да било тайни, “Стъклената река” ще ви поднесе неочаквано приятна изненада.

Подозирам, че и самият режисьор е бил изненадан от крайния резултат. Но дали му е било приятно - не мога да знам.

Антония КОВАЧЕВА

При Малкович нямаш право на втора грешка

Живеещата във Франция актриса Наталия Дончева играе главна роля във филма на Станимир Трифонов “Стъклената река”, който излиза по кината утре. Във френската си творческа колекция Наталия е записала участия в 20 театрални постановки и близо 50 роли в киното и телевизията.

- Наталия, пристигнахте от Франция за премиерата на “Стъклената река”, в който играете главна роля. Струваше ли си, след като вече гледахте филма?

- Няма да съм много обективна, защото участвам в този филм. За мен “Стъклената река” е нещо толкова мило! Мисля, че филмът е пълен със страхотни сцени и с актьори, които постигат хармония. Макар да имаме различен начин на игра, имам чувството, че всички правим един и същ филм. Кадрите на Емил Христов са просто невероятни - всеки е картина. Визуално “Стъклената река” е на нивото на много добри френски филми.

- Българската публика от години е безкомпромисна към родното кино. Предричате ли зрителски успех на филма?

- Да чукна на дърво, мисля че е възможно, защото филмът е искрен. Той всъщност разказва за човешките взаимоотношения. Винаги чакаме някой друг да ни спаси, а спасението е в самите нас. Участвах в последния филм, продуциран от компанията на Люк Бесон - “Куриерът”, който във Франция събра около 400 000 зрители. Видях какво е т. нар. комерсиално кино. Обиколихме цяла Франция, навсякъде имахме премиери. Беше важно да се прави шоу, направихме го. Там играя убийца. И какво? Снимах се в други авторски филми, където ми беше по-интересно.

Френското кино също има проблеми и също липсват пари. Разбира се, мащабите са други. Но не мога да кажа, че тяхното кино в момента е върхът. Откакто съм във Франция, се стремя да играя и в театъра, и да снимам в телевизията и в киното, защото се страхувам да не ми поставят етикет - тя може да прави само това.

- “Стъклената река” може ли да бъде показан във Франция според вас?

- Мисля че да. Не само във Франция, стига да се направят субтитри. Историята е доста универсална. Идеята е, че всички търсим някаква истина, за да разберем какъв е смисълът на нашия живот.

- Партнират ви Иван Ласкин и Стефан Вълдобрев, как намирате българските си колеги?

- Живи. Ласкин и Вълдобрев са страхотни актьори и партньори. За френските актьори важен е текстът, мислят, че емоцията ще дойде със словото. А в България, какъвто и да е текстът, важна е емоцията - какво играта на актьора ще предизвика у зрителя. Когато аз излизам от български спектакъл, мога да мразя, да обичам, да съм развълнувана, да съм яростна. Във Франция често след спектакъл реакцията е - А, о'кей. И какво? И го забравям следващия ден.

- Коя е най-интересната среща в кариерата ви?

- Срещата ми с Джон Малкович. При Малкович имаш право на грешка, но нямаш право втори път да направиш същата грешка.

През 2005-а той постави във Франция пиесата “Истерия, или фрагменти от анализ на натрапчива невроза” от Тери Джонсън и ме избра за главната роля (б. р. - “Истерия” описва измислена среща между Дали и Фройд, а действието се развива през 1938 г.).Когато отидох на кастинга и видях кои френски актриси са там, си помислих, че дори няма смисъл да се пробвам. Но влязох в стаята, той ме погледна и каза: Наталия Дончева? Аз доста тихо и плахо отвърнах: Да. Малко се бях притеснила, честно казано. Трябваше да представя една сцена от спектакъла.

После ме помоли да изиграя втора сцена. И така вместо 10-ина минути останах с него час и половина. Излязох страшно изтощена. Спектакълът беше много тежък - три часа и половина и постоянно бях на сцената.

Вера ЧАЛЪКОВА

Пазарувай в MediaMall.bg - книги, музика, филми и абонаменти


РЕГИСТРИРАЙ СЕ

Нямаш
профил?

Запомни ме Забравена парола