Сцена от “Рейнско злато” в Националната опера. Снимка Личен архив
Художникът Николай Панайотов обича авантюрите. Преди 4 години заряза две столици - София и Париж, за да засели ателието си в габровското с. Стоките. Стегна запуснатото местно школо и го нарече “Бялото училище”. Оттогава всяка година в деня на селския събор прави изложба, на която събира и любопитни местни комшии, и елитни гости от чужбина. Най-новото приключение на Панайотов е операта. Той е автор на сценографията и костюмите на Вагнеровото “Рейнско злато” - първата част от тетралогията “Пръстенът на Нибелунгите”. Постановката е на Пламен Карталов, а премиерата е тази вечер.
- Какво е “вечното” в “Рейнско злато”, което би заинтригувало и днешния зрител?
- Вечното е човешкият нагон, страстта да доминира, да завладява с всякакви средства и след това - да пропада в клопката на завладяното. Диктаторът, който страшно желае да вземе властта, след това се оказва комплексиран нещастник, обречен на самота и отчаяние. Този пръстен всъщност се върти непрекъснато във всички времена. Върти се и днес тук, на Балканите.
- Как ще привлечете младите хора на XXI век в опера, създадена преди 141 години?
- Реших костюмите да бъдат като от модно дефиле, да излъчват тенденциите на деня и в същото време да има препратки обратно в историята. И в декора използвах нови материали, исках да елиминирам бутафорията, картонените мизерни излъчвания, които често виждаме в нашите театрални или оперни постановки. Исках всичко да изглежда като авангардна инсталация.
- И не пожертвахте някой костюм, за да покажете голо тяло - това по ще привлече публика?
- Толкова е правено това, толкова е дежавю... Ще видите много повече сладострастности, които ще излъчват оголените в костюми характери. Голотата на истината е по-силна. Когато Шагал е правил сценографията за опера на Моцарт, критиците го заклеймили - “Шагал уби Моцарт”. Изпитах благороден страх, докато гледах първите репетиции. Видях моя картина, тотално раздвижена. И моя стил, който опустошително е завзел Вагнер. Толкова обичам Вагнер, а съм му вкарал убийствения ток на днешния ден.
- Някъде четох, че сте търсили “фентъзи” ефекти. Това съобразяване с пазара ли е?
- Ако някой очаква фентъзи, ще бъде подведен. Напротив, търсих изчистеност и концентрираност на изображението. Има и иронични препратки към неща от деня - елементи от костюмите на нашите мутри, от рока или от египетското изкуство.
- Мутри и в операта?
- Мутрите са двамата великани, герои в “Рейнско злато”, които са някак арогантно наивни. Те идват да търсят откуп, да им бъде платено построяването на поредния замък, примерно в “Бояна”, от съответния олигарх, който обаче ги е прекарал.
- Самият вие ходите ли на опера?
- О, да. Не бих казал, че съм меломан. Но много ме интересува изобразителната визия. В момента има едно развихряне на крайностите при поставянето на Вагнер. И това ме предизвика - да си премерим силите какво можем и ние да добавим в разнообразието на трактовки.
- Кризата притиска операта по света и у нас, не е ли кауза пердута точно сега да се захванете с нея?
- Мисля, че точно в най-тежките кризисни моменти човек се мобилизира да направи от дефекта ефект. Бедността понякога дори те прави по-хитър, по-иновативен. Имам чувството, че в България полека-лека настъпва умора от т. нар. ниска култура. Виждам го особено в младото поколение, което се връща към морал, хармония, елегантност, дискретност - към истинските стойности. Не че това идва чрез възпитание, а според мен от вечния природен закон за съхранение на индивида.
- Като художник - жител и на Париж, и на София, как ще коментирате идеята за Български Лувър?
- Ние имаме този нещастен рефлекс да догонваме или да имитираме... Навсякъде по света днес музеите не се концентрират в един, а се размножават в различни квартали, това важи особено за Париж. Всеки музей има своя политика, директор, отделен стил и концентрирането на едно място на всичко, според мен ще бъде най-малкото досадно. По-добре е да бъдат разхвърляни в перифериите, това води до облагородяването на самия квартал. Тази идея за мен е като отглас на тоталитарен комплекс, да не говорим, че ми звучи смешно да го наричаме Лувър.
- Андрей Даниел и други ваши колеги твърдят, че за по-малко пари в кризата може да се направят откупки на съвременни произведения от съществуващите галерии...
- Музеят не се прави от сградата, а от произведенията в него. Бях преди години в прашен и мизерен музей в Египет, обаче вътре имаше такива фантастични неща! Да извадим и да осъзнаем какво точно имаме. В това да се концентрираме, а не в тоя комплекс на бедността, в който само строим, строим... Музеите вече като че ли се отдръпват от тази грандоманска линия, стават по-интимни, по-модулни. Много малко е необходимо да се рехабилитират старите галерии.
- Как се влияе пазарът на изобразителното изкуство от кризата?
- На Запад всички очакваха пазарът да падне. Оказа се, че големите произведения на големите автори са убежище за спасение при криза и си запазиха цените. По-скоро за младите автори е трудно. Но големите банкови инвеститори вярват на тези стойности и при последните разпродажби в Ню Йорк кривата скочи нагоре, след като миналата година беше паднала. Това е много интересен феномен, изкуството е като че ли най-ирационалната част на нашето съществуване. Има чар в това, че абсолютни прагматици като банкерите се вкопчват в нещо, което е толкова неуправляемо като създаване и като стойност. Но в това е и големият оптимизъм, че човек не може да бъде само един компютър, в него се движат чудесата на създанието. И мисля, че чрез Вагнер ние с Пламен Карталов се опитваме да го докажем тук, в София.
