„Цинкограф” си играе с българската история

Владислав Тодоров (р. 1956 г.) е авторът на "Дзифт" - романа, послужил за литературна основа на едноименния филм на Явор Гърдев. Завършил е театрознание в НАТФИЗ.
От 1991 г. преподава културна история на Източна Европа и Русия в САЩ. Доктор на философските науки, Пенсилвански университет (1996). Преди броени дни излезе от печат вторият му роман, "Цинкограф", който също ще бъде екранизиран от Гърдев. Авторът ще представи новата си книга в столичната книжарница "Хеликон - Витоша" днес от 18,30 ч.

- Г-н Тодоров, през 1991 г. сте написали една декларация, според която "интелектуалният живот в България след промяната е пълна смрад". И признавате личната си отговорност за това, че сте използвали кръста, оказал се в ръцете ви като тояга, за да прескочите границата. Дали книгите, които пишете, не са вашият опит да понесете отговорността си?

- Написах тази декларация веднага след като заминах за Щатите, очевидно в състояние на афект, причинен от културно-политическо втрисане след първите свободни избори. По отношение на отговорността сте прав. Никога не съм скъсвал с България. Винаги съм се старал да участвам в културния, а в един момент и в политическия процес.

- Вие учен ли сте или творец артист? Защото като че ли тези две дейности искат различни нагласи?

- В това, което винаги съм писал, тези две неща се кръстосват динамично. Писал съм научни трудове, философска естетика, експериментална проза. Още от времето на неформалния кръг "Синтез" съм заразен с изкушението да пиша на ръба на жанровете.

- Кои са най-ценните постижения от нашата културна история, които преподавате в САЩ?

- Българската културна история малко трудно би могла да се преподава на студенти (освен ако те не се интересуват от фолклор и не участват в самодейни групи за песни и танци), защото няма достатъчно преведени книги. За разлика от руската, полската, чешката или югославската, която се представя като балканска. Иначе в специализирани кръгове съм се занимавал с въпроси на българската история, политика или култура, доколкото се говори на хора, които познават поне контекста, ако не текстовете.

- Промени ли се имиджът на България в Америка през последните 20 години?

- Американците знаят толкова за България, колкото и преди, т. е. почти нищо. Интерес има само в малки специализирани места като университетите. Разбира се и сред българските емигрантски общности, където интересът е силно напрегнат по обясними причини.

- Между другото как върви в Америка борбата с престъпността? Тамошните полицаи тръшкат ли едри престъпници, имат ли зрелищни успехи в борбата с мафията?

- Тръшкането е същото, но чак такива спектакли няма. Там борбата с така наречената организирана престъпност тече от много време и вече отдавна е отразена в изкуството. Цели жанрове в киното и литературата претворяват тази борба по легендарен начин. В България това очевидно не се е случило, говоря не за живота на бандюгите, описани в различни книги, а за борбата с тях, и затова тези спектакли изглеждат някак самоцелни.

 - Да поговорим за новата ви книга. Не сте пожалили нито бившите комунисти, нито тези, които криво-ляво се бореха срещу тях. Според вас как се разпределя вината за прекалено дълго проточилия се преход?

- Това ще можем да кажем чак когато възникне обществено споделена представа за края на прехода. Вината е обща, доколкото целият преход е въпрос на стъкмени сметки и сговаряне на партии и лица, тайни или явни и в голяма степен безпринципни, вследствие на което възниква политически меланж. Или казано по български - пача.

- В книгата пишете, че килерът на българския исторически ужас все още не е отворен. Преди дни правителството обяви, че разархивира важни документи отпреди 1944 година.

- Това е начинът да се отвори този килер. Стига да има хора, които да се интересуват, готови да влезнат в него. Това със сигурност ще ни помогне да разберем по-добре случилото се след Девети.

- В "Цинкограф" смесвате реални исторически събития и персонажи с фикция. Променяте хода на историята като Тарантино в "Гадни копелета".

- Старал съм се да напиша книга, която с въображение си играе с българската история. Писал съм по метода на контролирано смесване на исторически реалности и факти, легенди, слухове и образи на общественото съзнание, които съм изследвал. А спойката между тях е художествена измислица. Мисля си, че хората по такъв начин си представят своята история. Когато я разказват, винаги си я доизмислят.

- Когато започнахте да пишете "Цинкограф", знаехте ли, че историята ще се превърне и във филм?

- Да, след това, което стана с "Дзифт", работих с ясната идея, че ще има и филм.

- Изненадаха ли ви успехът и наградите на "Дзифт", който читателите на "Труд" могат да си купят утре с вестника?

- По-скоро ме развълнуваха. Най-силният емоционален момент за мен беше, че показаха "Дзифт" в киното, срещу което съм живял във Филаделфия през 1991-1992 г. веднага след като пристигнах. Тогава изобщо не можех да си представя, че е възможно да се случи такова нещо. Както и че един ден ще гледам по телевизията в Америка филм, на който съм автор. Със сигурност утре ще си го купя, разбирам, че в диска е включен и голям документален филм за филма. Това е добър повод да го изгледам още веднъж.

- На какъв етап е работата по екранизацията на "Цинкограф"?

- Преди година и половина с Явор Гърдев представихме идеята на филма в Солун и ни наградиха със сума за написването на сценария. Написах го и се представихме на "Синелинк" (пазар за кинопроекти) в Сараево, получихме награда за вече готовия сценарий.

Сега ще го представим в Кан, там също ще търсим финансиране, защото българското започва да виси на косъм поради кризата. Искахме да почнем снимките през юли, но няма шанс да стане, защото на този етап БНТ не е в състояние да ни подкрепи, а от филмовия център декларират, че могат да изпълнят задълженията си само с 50%. Затова Кан за нас става изключително важно място. Филмът е копродукция с Франция, имаме предложение за откупка "на зелено" на филма, бяхме започнали да събираме екипите, но ще се борим.

- Как си обяснявате непоклатимия рейтинг на премиера?

- Той е народен любимец. Той е някак си извън политиката, очевидно въплъщава дълбинни културни, даже фолклорни потребности на българина. Но може бързо да бъде разлюбен, ако кризата се задълбочи. И от сам юнак на коня, да се превърне в нелеп самодеец. Народните любимци много лесно стават смехотворни, ако се изпразнят от съдържание и се докаже, че са неспособни да се справят с елементарните нужди на хората.

- Вежди Рашидов, министърът на културата, също е сред рейтинговите отличници.

- Високият му рейтинг може би се дължи лично на него като човек и творец. А не на това, че министерството е свършило нещо голямо или че културата ни е цъфнала и вързала, а светът е ахнал. Министърът има в ръцете си Гордиев възел за развързване, и то в момент, когато българското кино и театър се радват на подчертан интерес от страна на зрителите.

- При социализма интелектуалният елит беше привикнал, по вашите думи, да "присяда в скута на властта". Сега май няма смисъл да се присяда и не се появява и нов елит?

- Не само нов елит, трябваше да ни се случат нови политици, големи културни събития, свободата, справедливостта, високият жизнен стандарт... с други думи всичко това тепърва предстои.