Валери Петров: Добрите ни гени са непокътнати

С Валери ПЕТРОВ разговаря Ива Йолова

- Преживели сте толкова кризи и катаклизми - политически, икономически, духовни - как бихте окуражили българите в поредния период на изпитания?

- С това, че е пореден, както казвате. Народът ни наистина е преживял в историята си повече кризи и катастрофи, отколкото аз съм видял. Той ги е издържал - ще издържи и днешните изпитания. Но рецепти за оцеляването ни като народ нямам. Казвам си: Точно аз ли ще съм свидетел на края! Но що за аргумент е този? Нали всички катаклизми са имали свои свидетели, които преди това не са вярвали, че “точно те?...”

И все пак аз съм убеден, че и този път ще преодолеем трудностите. Всички тези явления - мафии, непознати доскоро видове престъпления, подкупничество, диво печалбарство, хладина и грубост в отношенията - се дължат на това, че промяната на строя разбърка обществото ни и измъкна на повърхността му лошите черти, които всеки народ има. Но добрите ни гени са непокътнати в голямата част от нашия народ и тя - да се надяваме, скоро - ще избистри мътилката, в която живеем, и ще нормализира нещата.

- Може ли поезията да помогне в такива времена? И всъщност на кого повече - на автора или на читателите?

- Ох, би ми се искало да може, но не разчитайте много на нея. Преди всичко, поезията навсякъде и винаги се е чела по-малко от прозата, а днес, във времето на научно-техническия взрив, мислите и чувствата на хората са насочени в съвсем други посоки. Освен това у нас времето е - парадоксално - не само време на електрониката, но и на бедността, така че на хората хич не им е до така наречената “мерена реч”.

Пък и тази реч вече не е толкова “мерена”, и - което е по-важно - продуктите на постмодернизма, който владее немалка част от младите ни стихотворци, са така енигматични, трудни за възприемане, че стесняват допълнително кръга на тези, които още упорстват да четат стихове. И човек не може да им се сърди - аз самият, който като вътрешен чета внимателно и добронамерено въпросните продукти, често не успявам да ги разбера и започвам да подозирам, че авторите им се подиграват с мен като прочутите андерсеновски шивачи.

Тъй че за съжаление не смятам, че днес нашата работа - на модернисти и не модернисти - може да помогне много на хората. Но ние, поетите, продължаваме да пишем, какво да правим!

- Може би защото поезията е нужна на самите вас - авторите?

- И затова, разбира се. Дори думата е слаба, защото за автора собственото му писане е начинът му да живее, нещо като дишането, а написаното от другите, въздухът на изкуствата също му е крайно необходим. Мисля, че някъде съм цитирал вече една чужда фраза: “Аз мога без много необходими неща, но не мога без няколко излишни.” Така е с нас, да ни се чуди човек на акъла.

- “Съвършенството, което никога не се постига”, казвате в едно свое стихотворение. И все пак имали ли сте авторски момент, в който ви се е искало да кажете: “О, миг, поспри!”

- Да, признавам си, имал съм такива моменти. И немалко, макар че обикновено се хвалим със своето “вечно творческо недоволство”. Лошото е, че понякога се случва, след като си казал на мига да спре и си публикувал творбата си, да стане ясно, че не е трябвало да го спираш, а да се потрудиш още малко над написаното...

- Е, поезията преди всичко мъка ли е?

- В изкуството има елемент на игра, а игрите са толкова по-високи, колкото по-сложни са условията им. Римуването е такова условие. А резервоарът от рими в нашия език ни се вижда ограничен само когато секторът от живот, който отразяваме, е тесен.

- Ако направите вашия топ 10 на авторите, които сте превели, как би изглеждала класацията?

- За какви топове ми говорите? Шегувам се, но не мога да ги степенувам всичките - щом съм ги превеждал, значи съм ги обичал. Разбира се, начело стоят Шекспир и Гьоте.

- Вие сте сред малцината от вашето поколение, които май не се боят от компютъра. Носи ли ви нова емоция виртуалното общуване?

- Не става дума нито за емоции, нито за виртуални връзки, а само за техника на писането, което с компютъра е по-приятно и по-удобно. Зная, че говоря в разрез с традиционния образ на поета, зареян в облаците, но... Все пак не съм много опитен в тази нова техника и от време на време ми изчезва тридневният труд и трябва да викам внука си да ме оправя... Всичко това не ми пречи да виждам във виртуализацията на отношенията между хората един от факторите за дехуманизирането на Човека - уви, главна черта на времето ни. Дойде ми наум такова сравнение: Мишката на компютъра е наречена така, тъй като с тънкия си кабел опашка наистина прилича на мишка. Но ето, сега я измислиха без кабел, стана дистанционна и още по-удобна, но особеният поглед, породил името й, изчезна, т. е. техниката в случая е убила поезията.

Но не ми казвайте, че новият ми начин на писане си личи и по последните ми стихове - веднага ще прекъснем разговора.

- Не се бойте, не ви казвам такова нещо... Но искам да ви питам друго - как ще коментирате двубоя на стойности и цени на културния пазар? Стихчето на Пушкин: “Не продается вдохновенье, но можно рукопись продать” е актуално и днес.

- Да, и днес поетичните ръкописи могат да се продават, но - с малки изключения - хонорарите са оскъдни, а тиражите - малки. Повечето издатели си мислят за печалбата и издават това, което ще се купува, най-често - лоша литература, чужда и наша, - която при липсата на художествени филтри от своя страна доразваля читателския вкус... И така се въртим в омагьосан кръг или по-точно - в низходяща спирала. Не съм за цензурата, разбира се. Помня как навремето, през известните 45 години, един научнофантастичен роман - мисля, на Артър Кларк - стигна до нас в руски превод без финалните страници и с обяснението, че в тях авторът плащал данък на мистиката. Тъй беше, но въпросът има и обратна страна. Да, онова беше лошо, но и това сега...

- Как да се оправя обикновеният читател?

- Нещата са сложни. Напоследък по света разграничителната черта между художествено и комерсиално някак си се е размила и се е получил един нов, хибриден вид литература, която, като я отхвърля, пищи: “какво ми е?”. И езикът ми не е лош, и фабулата ми поддържа читателския интерес, и героите ми са живи! - И аз не мога да й отговоря, но чувствам, че авторът й е писал, не защото е трябвало да излее нещо свое, или да внуши нещо на читателя, а по някакви други, не безкористни причини. Занаят на високо ниво. И започвам да оценявам книгите не толкова по това как са написани, колкото по това защо са написани.

Но аз се увлякох - всичко това се отнася до прозата, Поезията въобще не влиза в търговската игра, но и тя - по друга линия - е засегната от общия процес. И не съм сигурен, че младите го усещат.

Колкото до новата ни поезия, въпреки всичко казано, усещам, че нашата “майка юнашка е раждала, ражда и сега” нови таланти. Не би могло и да бъде иначе.

- А по какво младостта се отличава от старостта?

- Главно по това, че те са младежи, а ние - старци. Но, сериозно говорейки, най-важната отлика е в това, че според нас днешните наши млади живеят без идеали, или по-точно, че идеалите им са прекалено земни.

И че се задоволяват с това да рисуват неясни графити и да пишат звука “Ч” с цифрата “4”. Но това е общо оплакване на нашето поколение и може би греша. И боя се, че отговорът ми добива тона на старческо мърморене, а и темата е дълга и широка.

- С коя илюзия на младостта се разделяте най-трудно?

- Известно ви е, че съм човек с леви убеждения. Наистина доста неща от “реалния социализъм” съм прозрял късно и в резултат съм написал стихове - плодове на гореща вяра, незрялост и слабо познаване на живота. Не се срамувам от тях, защото не са прояви на подмазвач, кариерист и т. н., но сега мисля, че би било по-добре да не съм ги сътворявал. И все пак, когато напоследък говорят, че противопоставянето “ляво - дясно” било демодирано, аз не мога да се съглася с това. Не мисля, че вечната мечта на човечеството за един по-разумен свят, която е тласкала до днес историята напред, е утопия, илюзия на младостта. Нито пък, че след рухването на Съветския съюз историята свършва и че нямало вече към какво да се стремим - последните гърчове на уж оптималното ни световно устройство говорят точно обратното. Наистина сам с усмивка си казвам, че май социализмът се оказва толкова по-добър, колкото повече капитализъм допуска в себе си, но си мисля, че бъдещето все пак е негово, на някакъв негов нов, трансформиран вид.

- През тези 20 години непрекъснато слушаме: уж престъпността намалявала, уж всяка власт “преборвала” корупцията, а се оказва по-късно, че има свой “принос” и за разцвета на престъпността, и за развитието на корупцията. Вижда ли му се краят на всичко това?

- Май сам ви дадох повод да поискате рецепти и прогнози от човек, който не е нито икономист, нито политик. За мен е очевидно само, че бъдещето на нашата малка страна зависи много от посоката на глобалното развитие. А за това, което би зависило от нас, май се връщаме към вече казаното. Мога да прибавя само нещо, което се отнася до тази част от обществото, на която принадлежа.

Мисля, че в избистрянето на мътилката, за която говорихме в началото, сериозна роля би трябвало да играе нашата т. нар. интелигенция. Преди две десетилетия тя - като чувстваща по-остро от другите слоеве липсата на свобода - оглави у нас ноемврийските промени, но след това като цяло се оказа недостатъчно интелигентна, за да укроти духовете, излезли от бутилката с кока-кола, и не направи нищо, за да опази от силите на реванша немалкото, което беше за опазване от завоеванията на предишния строй. Това, последното, според мен беше нейна грешка и дори грях. И сега на нея - мисля си - се полага да пребори в себе си все още живия дух на разцеплението и да вземе дейно участие в оздравяването на нацията и държавата. Дори може би да го възглави...

- Не е ли фантастика това днес у нас?

- Ами фантастика е. Още повече че за жалост хората, които решават у нас нещата, не вярват много в подобна роля на интелигенцията и въобще май че не уважават кой знай колко хората на науките и изкуствата. Вече свикнахме да виждаме културата все на последно място в разните бюджети, но напоследък чуваме за думи и действия против нея. Как е възможно това! Интелигентите от Възраждането, които в първите си буквари наричат слонския хобот “сопол”, са разбирали колко просветата е необходима именно във времена на безпросветност. А в нашето време, което е време на страшен духовен срив... Но това е друга тема.

- Какво бихте пожелали на българите през 2010, годината, в която трябва да навършите 90?

- Пожелавам това, което всички тези дни му пожелаваме - преодоляване на икономическата и духовната криза, намаляване на социалната несправедливост, справяне с престъпността и повече култура в отношенията, здраве и радости...

И защо трябва да говорим за навършване на кръгли възрасти?