Защото спортът е нещо по-велико от олимпийските медали и световните рекорди. И когато се превърне от прост поминък (както е у нас сега) в кауза и начин на живот, няма как след време да не се роди и някой голям шампион или отбор. Чак тогава продуктът му става обект на т.нар. елитен спорт. Който може и да живурка без широка пирамида отдолу - с централизирана подготовка на малки групи, в които може да има и натурализирани чужденци. Но това не прави нацията по-здрава и по-щастлива.
Елитният спорт сякаш може без толкова много и скъпа база. И в момента много национални отбори тренират в чужбина въпреки ремонтите на Балмекен и Спортпалас. Да не би винаги да сме имали модерни стадиони и мрежа от басейни и спортни обекти? Вижте Катар - там може да се направи олимпиада веднага. Но да сте чули един добър катарски спортист, който да е местен?
Затова базата е важна, но не и определяща в елитния спорт. Тя обаче е жизненонеобходима за детския и масовия спорт. Но не за скъпи обекти, а басейни, малки зали и игрища. Това е нормалният акцент в бъдещото спортно строителство у нас. Както Столичната община например вече има план за реновиране на 35 училищни салона и няколко басейна.
Но каква е спортната доктрина на България? Имаме ли я въобще? Какво искаме от спорта - масовост, медали, или и двете? И склонни ли сме да платим цената и за едното, и за другото?
Преди олимпиадата в Лондон президентът на МОК Жак Рох каза, че родната му Белгия си е поставила цел да повтори постижението от Пекин 2008 г., когато взе два медала. Спечели три. С един повече от България.
У нас истеризирането след провала в Лондон удари тавана. Нищо, че в таблицата с медалите сме съседи с половината Европейски съюз - Естония, Финландия, Словения, Словакия, Литва, Латвия, Белгия, Дания, Португалия, Гърция... Не е ли по-нормално първо да настигнем тези страни икономически да подредим държавата си и тогава да чакаме повече медали от тях? А не да въздишаме от спомени по седмото място на игрите в Сеул 1988 г. в пика на соцспорта с всичките му хубави и доста нелицеприятни страни.
Спортът ни ще стане по-нормален, когато най-после се намери правителство, което да направи социологическо проучване и да установи кои спортове иска да практикува българинът и за какво би платил, за да спортува детето му.
Но и без изследване е ясно, че в първата петица от индивидуалните спортове ще са плуването, леката атлетика, тенисът, ските, може би колоезденето. Като се добавят безспорните национални приоритети - борба, художествена гимнастика, вдигане на тежести, бокс, може би и гребане, картината се дооформя.
Задължителен е и специалният статут на игрите с топка, най-обичани от децата - футбол, волейбол, баскетбол, водна топка, хандбал... Тук отбори шампиони се правят най-трудно, но пък ефектът от заниманията е най-голям, а спортната искра - най-силна. Точно тази искра пали малки и големи, вълнува, зарежда с емоции.
И основните обществени усилия да се насочат именно към тези три групи спортове (списъкът, разбира се, е дискусионен) - най-желаните, традиционните и спортните игри. Това носи и политически риск, защото ще породи недоволство сред хората от други спортове. А точно евентуалните протести плашат до смърт настоящето правителство...
В момента също има категоризация на спортовете - на базата на успехите от последните 3 олимпиади преди Лондон. Но какво правиш днес, ако имаш талантливо поколение, но не си имал медали след 1996-а? Само едно - не разчитай на държавна подкрепа и се оправяй сам. Има и обратен пример - като гребането, което с олимпийски шампион от Пекин 2008 г. добруваше финансово през целия 4-годишен цикъл до Лондон. Но сега не класира олимпиец, а преди година дори безпрецедентно не участва на световно за първи път от 4 десетилетия. Значи сегашната система на категоризация най-малкото е спорна или поне доста несъвършена.
Оттук логично следва да бъде доразвита вече започнатата схема за финансиране на подготовката на перспективните спортисти, които имат потенциал за участие в следващите олимпийски игри. И когато се намери баланс между масовост, популярност, социална значимост, традиция и се даде специален статут на игрите, може да се стигне до златното сечение на формулата за нормализиране на българския спорт.
А държавата трябва да се научи само да администрира спорта, а не и да го управлява. Да създава условия на клубовете да функционират нормално, като ги подпомага при ползването на базата. Създавайки норми, които стимулират (дори принуждават) общините да влагат пари в спортна база за детски и масов спорт и тя да се ползва от местните клубове, вместо да издържат професионални отбори. И сега на доста места е така, но не и в София - в нея общината все още е мащеха за столичните клубове.
Най-нормалното нещо е спортът да се върне при децата и младежите - в училищата, гимназиите и университетите. Където са потенциалните бъдещи шампиони - там най-лесно може да бъдат открити. И после отгледани в клубове и федерации с държавна подкрепа.
Сега часовете за физкултура най-често са последна грижа за повечето училища. На тях се гледа като на забавление, на много места те допълват норматива на учители по други дисциплини. И се провеждат формално.
Тоталната промяна тук няма как да тръгне от Спортното министерство, което за почти цял мандат изстрада и едва подсигури стартирането на 7 спортни училища из страната. И често добрата инициатива срещаше явната или тайна съпротива на хората от просветата.
Добрите ни треньори пък основно са в чужбина - там раздават знания и опит, и печелят пари и медали. Нормално е да искаме да ги върнем у нас. Как? Само с добри заплати и условия в елитния спорт. Без големите си специалисти няма как да прескочим регионалното ниво.
А парите? Те всъщност никак не са малко. С около 60 милиона лева разполага българският спорт през 2012 г. От тях целево за подготовката за Лондон са дадени 4,5 млн., общо 23 млн. са харчовете на всички спортни федерации. Още 11 млн. са отишли за масовия спорт. И 15 милиона - за домакинства на международни първенства.
Сега над 100 федерации и национални спортни организации чакат държавата да подсигури дейността им. Най-нормалното нещо е след въвеждането на новите приоритети най-популярните у нас спортове, най-българските дисциплини и спортните игри да бъдат подсигурени за целия си държавен спортен календар. А останалите в олимпийския списък 26 спорта да получават подкрепа за състезанията си у нас при подрастващите. А всякакви участия в турнири, световни купи и други големи надпревари извън приоритетните спортове от трите групи да са грижа само на съответните федерации.
Над 15 милиона лева струват и домакинствата на големи шампионати, кой от кой по-престижни според шефовете на съответните централи. Те канят световния елит у нас, плащат масрафа основно с държавни пари, а прибират печалбата.
Не е ясно по какъв критерии властта избираше кое домакинство да подкрепи и с колко пари. Надделява мнението, че някои спортове са си осигурили политическо лоби.
И колкото по-нагоре е твоят фен политик, толкова по-добре си като дисциплина, поне що се отнася до държавното финансиране на домакинствата. Независимо от чисто спортните ти успехи.
А колко по-нормално е да имаме написани и ясни правила точно какви големи първенства у нас ще подкрепя държавата. И за всяко конкретно домакинство, което получим, се прави смесено търговско дружество между държавата и съответната федерация. Уточнява се кой какво дава и накрая печалбата се разпределя. Печалбата на държавата може да се заделя в общ фонд за подкрепа на следващи големи шампионати у нас. А не както досега - да си плащаме скъпо и прескъпо (такси и наградни фондове), за да приемаме големи състезания в "Арена Армеец". Нали я построихме с надеждата, че ще печели, както печелят големите зали в нормалните страни.
И у нас "Арена Армеец" някога ще печели. Но само ако станем по-нормални - и като държава, и като спорт.
22.08.2012 22:18:31
Спортът ще стане нормален, когато управляващите го зависят от постиженията на възпитаниците си... ;-)
23.08.2012 12:50:45
Спортът ще е нормален когато има демокрация и нормална държава. Когато държавата спре да се занимава със спорт. Когато само общините развиват спорт с бюджетните си пари. Когато общината не е по-голяма от 7000-души. Когато общината взима всичките преки данъци и ДДС. А държавата само да разпределя парите от митата и акцизите. Тогава една община от 5000-човека ще може да дава минимум ЕДИН МИЛИОН за спорт - на година.