Врабчето

Изведнъж, от влака надвесени както си бяха, Дончо и Божана писваха: Ей, тати! Тати! Знаеш ли колко е фетско да си направиме тука една къща! Е долу, на полянката до реката!

Спомням си това сега, побелял когато съм, сам в тоя неделен следобед на май, така, както си седя на тревата, до едно поточе, долу някъде под Черни връх.
Дали да не опитам едно фетско разказче, си мисля, докато си гледам лявата китка, със смъкната, напукана кожа - гладна за разнообразна и силна храна. Защо пък не? Имам настроение. Леко ми е. Тихо ми е. Меко време. Ето, само врабци, водата си шуми на три метра от мен. Облачно е горе, но и синьо: светлеят облаците като изпрани пердета, синее небето над мен - цялото. Какво повече му трябва на човек с машина като мен, тук, дето съм я донесъл отдолу, от София?

Защо да не опитам нещо, така и така имам настроение, сам съм с Божия свят наоколо: с облаците му, с мекотата синя - като на дете ми е леко.

Защо не, а? Лошо ли е човек да отлее, да отсипе от доброто си настроение на листа: все ще излезе нещо, мисля си и посягам за цигарка.

Ама чудно небе! Слънце грее. В синя долчинка съм. Щурец отдясно свири налягащо, настойчиво. Птичета, пилци в гората отсреща, зад поточето извиват. Тревата е вече зелена, валя от обед три пъти поне. Чадърът ми - черен, голям - е разперен до мен, а земята е мокра; и мравки, с червеникаво по главите пресичат, бързат...

Сутринта мернах някъде в един вестник, че в планините го дават днес да вали. Нищо. Нека. Няма да ме разкисне. Облечен съм. Чадър имам, разперен... В едно дребно долче съм. С потока, откъм Черни връх дето иде и подрипа край мен. Бук, глог, хвойнови храстчета; джанки две-три и аз в средата, в най-ниското, заобиколен от тях.
Има и поляна нагоре, там една жена бере нещо и зад нея, през буките, белее сняг, останал нестопен.

Чувствам се много юрайхипски. Суперстоунско ми е. Фетска работа!

Одеве пък гледам едно врабче. Направо се втрещих! Тъкмо беше спряло да вали. И аз, понеже бях седнал през цялото време, викам: я да се разтъпча. Да се раздвижа, щото тук, на Витоша, идвам заради тишината и въздуха, заради щурците и извивките на небесния чечмер хвъркт (чечмер ще рече малък, дребен народ, дечурлига). Умирам си за свирните на Божия чечмер: за писуците му в зелените букове край мен, а не да марширувам из боровете по пълните с народ пътеки в тоя неделен ден.

Е така си седна и като си поема свежарския въздух, и като си разтегна ухо за шумоленето на ручея до мен, и дишам, братче, докато ми изтръпне носът от силната струя и ми писнат ушите.

"Та станах да се раздвижа малко. Викам си, нагоре по стръмното ще хвана малко, така, 10 крачки нагоре, 10 надолу; раз-два, раз-три, пътьом ще врътна кръста, вратните жили и пак ще седна да си се разхождам - седнал или легнал, очи опнал горе по върхарите на бука и синьото небе над него, с все сила.

Ще се мъча да запомня, си викам - тоя пасаж, оня пасаж, стъпка, извивка, лимба и колелце на певците, а после със свои думи да размотаеш преждата им след време: много упоително занимание е да рисуваш звуци по листа...

И както ми се изпречва чадърът, си мисля: отляво ли да го заобиколя, откъм поточето, или отдясно? Я, викам, отляво, откъм водата: реших го просто в последния миг. Правя няколко крачки и... погледът ми пада на онова врабче. Точно срещу мен. С човката напред наострена! Сега, синигер ли е, дживгар ли е, славей ли е, скорец ли - не пише никъде, а и Симо Заеко го няма да го питам. Но гледка ослепителна! Значи още мокро от дъжда. По тревата роса, а нашият вагабонтин да вземе да кацне в мокрото. В едно хвойново клонче се ошумило, така, на завет, в една длабка на храста.

Има ги такива храстлета - като тиквета, като круши наподобяват отдалеч, по целия скат са. И кацнало това голишарче в иглестото си укритие, да се варди от нещо явно. Не стига това, ами се загледало насреща в джанковицата, а тя вече прецъфтяла и се разлистила. Леко жълтеят листата и цветчетата вече. И тоя хубавец до такава степен, дето вика Радичков, се е загледал в тая джанка срещу него - като в мечка. Като закован. Не помръдва. Не мига!

Леле! Стоя аз на 4-5 метра от храста с врабеца, а той тъмен един, кафяво-бял под човката, не шава. Леле, че красота! Като излят. Като изваян седи досами теб и не трепва: в нещо, трябва да се е вторачил особено, викам си, на свой ред замръзнал - да не го подплаша и да хвръкне...

Гледам му човчицата, главицата отблизко, опашчицата - завъртяна навътре; мигам през очилата като плъх в брашно и си казвам: я да подишам малко по-дълбоко, глей каква чудна гледка!

Що не съм едно врабче, викаше някога майка ми, па като умра, да дойда да те погледна отнякъде, да видя как ще я караш, муулзин таков с муулзин! Демек - мърцеливец такъв.
Дали, викам си, това врабче не е майка ми? Но що гледа натам, а не към мене? Или, завалията, я е гнус от мен така, както се бях излегнал по гръб - като едно време...
Не, не е тя! Друго врабче ще е. Майка ми за секунда не можеше да застане на едно място...

Какво ли ще е това, дето го гледа толкоз време тоя нашият? В какво толкоз се е заплеснал? Я, я да провериме ние...

Правя три-четири крачки; гледам, мигам и аз натам, дето се е ококорил и той. Нищо!
Джанка. Бук. Небе. А нашият си гледа и гледа.

Събира ме яд: абе, ти мене на шантав ли ще ме правиш? Иш, бе, иш! Замахвам, пъдя го - той си гледа, все едно не съществувам за него, сякаш съм някоя безгласна буква...
Чак когато го доближавам, гледам: дърво!

Едно дърво било това в хвойната. Врабец няма. Клон! А аз да го взема за врабче. Господи!

Майка ми си беше права: много си лек бе, мале! Много си наивен! Колко на едно дете ти е акъло!

Пак почва да пръска дъждец. А на мен ми става леко, леко...

ПЛАМЕН ТУШКОВ

Пазарувай в MediaMall.bg - книги, музика, филми и абонаменти