Не се страхувайте от смъртта

Познаваме световноизвестния аржентински писател Хорхе Букай от книгите му "Пътят на сълзите", "Писма до Клаудия", "Приказки за размисъл", "Да се обичаме с отворени очи" и други бестселъри, преведени на български. Философските романи на испаноезичния психотерапевт и сърцевед са своеобразен сеанс, поднесен като приказка и точно в това е тайната на успеха му. Магнетичният Букай днес е търсен от хиляди читатели по целия свят. Последната му книга "Пътят на сълзите", посветена на загубата, раздялата и личностното израстване през призмата на тъгата, е специален акцент на Софийския пролетен панаир на книгата.

- За трети път сте у нас. Как успяхте да се влюбите в България?

- Наистина не знам. Пътувам много. Знам само, че много обичам тази страна. Чувствам я все по-близка. Тук съм, разбира се, за да представя книгата си, но най-вече - за да се срещна с моите приятели от издателска къща "Хермес", които са моето семейство тук. Срещам се и с колеги терапевти - приятели, а също и с някои приятели, които са мои читатели и дори с някои читатели, които още не са ми станали приятели... (смее се). За един автор винаги е прекрасно да види със собствените си очи очите, които го четат.

- В "Пътя на сълзите" описвате много спирки по пътя на раздялата. Винаги ли изхождате от личния си опит?

- Абсолютно! Винаги пиша въз основа на собствения си опит. Минал съм по всички пътища, които споменавам, давайки за пример уж други хора. Всички събития, които са се случили, това съм аз. Хората, които са силно объркани, това съм аз. Хората, които са леко глупави, също съм аз. И понякога съм човекът, който е пробудил нова действителност. "Пътят на сълзите" изведнъж стана една от най-продаваните ми книги. Оказа се, че хората не се страхуват от раздялата. Защото са разбрали, че е част от пътя.

- Какъв е вашият духовен опит в пътищата, които описвате?

- Човек не съзрява с това, което постига, а с това, което е оставил след себе си. Преди години имах много силно преживяване. Спокойно бих го нарекъл духовно, защото за мен беше силно енергийно, вътрешно и позитивно. Случи се в планината Тепостеко в Мексико. На върха има полуразрушен древен храм. За първи път в живота си усетих с разума си, че докато се намирам там, аз съм в контакт с нещо трансцедентално и висше. Това усещане не се дължеше нито на температурата на въздуха, нито на гледката, която също беше зашеметяваща, напротив, то идваше отвътре. Когато слизах от планината, аз имах усещането, че вече не съм същият.

- Промяната?

- Мисля, че открих някои мои аспекти, за които бях забравил, че съществуват. Никой не може да мине през такова духовно преживяване, без да се промени. След като слязох от хълма, реших, че трябва да напиша и книга за пътя на мъдростта, тоест за духовния път. Така написах "Да стигнеш до върха и да продължиш да се изкачваш". Това беше моят опит да разбера самия себе си.

- И какво има отвъд върха?

- Нещо прекрасно. Но не са намира отвъд, а - отсам. Преди да изкача онази мексиканска планина, не знаех това. Както не предполагах, че една част от човека е по-трансцедентална, отколкото е самият живот. В този смисъл вярвам в идеята, че смъртта е част от живота. Доста по-късно разбрах, че това наистина е така и човек трябва да живее, без да се страхува от смъртта.

- Знаехте ли го, преди майка ви да почине?

- Честно казано, не. Защото докато пишех, тя още беше жива. Когато си отиде преди 4 години, смъртта за мен беше шок. Никога дотогава не бях претърпявал загубата на нито един мой близък човек. Преживяването беше опустошително. В деня след смъртта при мен дойде най-добрият ми приятел с думите: "Имам нещо за теб" - и ми подаде моята книга. "Искам да прочетеш това - каза той. - Написал го е един мой приятел. Сигурен съм, че ще ти помогне." Тогава прочетох "По пътя на сълзите", сякаш не беше моя книга. Четох я като човек, който страда в момента. И установих, че книгата е добра и не трябва нищо да променям в нея.

- Често сменяте ролите си - писател, баща, син, психотерапевт, лектор. Коя от всички тези роли ви е най-близка?

- В моя дом аз не съм Хорхе Букай писателят, нито Хорхе Букай терапевтът. В къщи аз съм просто баща, точно толкова добър и точно толкова лош, колкото са останалите. Писането и преподаването са функции, които не засягат моето семейство. Не че не ги допускам до себе си, тъкмо напротив, но ако ги натоварвам и с тези мои роли, ще ги лиша изцяло от себе си. Разбира се, допускал съм много грешки пред моите близки.

- Коя е най-голямата грешка, която сте допускали?

- Свръхпротекцията на децата ми. Толкова се тревожех за тях и им досаждах с грижите и вниманието си, че за малко да им попреча да пораснат. Прекалено ги контролирах. Бдях над съня им, над приятелствата им, над разходките им извън дома. Разглезих ги в желанието си да им дам всичко.

- Вероятно причината е, че вие самият сте израсли в най-бедния квартал на Буенос Айрес. Тръгнали сте от нищото, за да станете това, което сте?

- Мислех, че тук аз съм терапевтът... (смее се) Приемам размяна на ролите. Човек винаги иска да реши с децата си нещата, които не е решил в своя живот. Във възпитанието си повтаря това, което е било добро за него самия. Наистина израснах в много бедна среда и вероятно това е повлияло на личностното ми развитие. Родителите ми работеха непрекъснато и много се грижеха за мен. Единственото, което не ми дадоха, бяха парите. Всичко останало беше в излишество.

- Майка ви ли беше първият ви учител, приятел, читател, събеседник?

- Точно така. Тя беше всичко това в началото и продължи да бъде до края. Винаги е била моя опора в най-тежките ми моменти. Когато я погребвахме, с брат ми изпитахме едно и също усещане - бяхме много тъжни, но душите ни бяха в покой. Защото нямаше нищо, което бих искал да кажа и да не съм го казал. Нито нещо, което тя е имала нужда да ми каже и да не ми го е казала. Ние си бяхме дали всичко, което можехме да си дадем. Знаете ли, майка ми не беше завършила висше училище. Тя беше много чувствителна и природно интелигентна жена. В онази епоха е трябвало да работи много, така че не беше високо образована. Но обожаваше да чете и беше развила висок литературен вкус. И за първи път ще кажа нещо, което е моята тайна в писането. Винаги съм писал така, все едно, че майка ми е способна да разбере това, което искам да кажа. Когато пишех някаква статия, често я давах да я прочете. Ако тя не я разбираше, преценявах, че може би съм я написал на език, който не е достатъчно ясен и веднага я пренаписвах. Същото беше и с книгите.

- Преди да станете писател и психотерапевт, сте сменили какви ли не професии - продавач, шофьор на такси, клоун, възпитател, актьор... Коя ви беше най-близка?

- Във фамилията ми често се разказваше, че съм бил много неспокойно дете. Никога не съм стоял на едно място. Винаги съм искал да търся нови неща и да експериментирам. Между нас казано, тези които ме познават отдавна, твърдят, че съм малко луд. Спомням си с голяма любов два момента от моето търсене, които по-късно ми помогнаха много в професионалния ми живот. Става дума за моя опит като клоун в цирка и за работата ми като таксиметров шофьор, преди да започна да уча медицина. Чрез тях се научих да се смея над себе си и да слушам. Докато работех като шофьор, се научих внимателно да чувам историите на хората. Казваха ми, че съм най-странният таксиметров шофьор на света - вместо да говоря непрекъснато, за да ме слушат другите, аз само мълчах и внимателно ги изслушвах.

- Кои са болестите на модерното общество?

- Социалните болести се променят с времето. Ние, терапевтите, казваме, че те се променят приблизително на 20 години. Така че отговорът на този въпрос няма да е един и същ в края на миналия век и сега. В началото на ХХI век проблемите са различни. Но моето мнение е, че болестите са основно две: криза в моралните ценности и склонност към изолация на индивида.

- Принадлежите към поколение, което е вярвало в революцията повече, отколкото в еволюцията. Какви са съветите ви към младите днес?

- Почти невъзможно е едно поколение да помогне на следващото. Особено когато преходът от една генерация в друга е толкова брутален. Баща ми обичаше да повтаря една реплика: "Децата трябва да се научат сами да ловят риба, а не да им се дава наготово". Не можем да им кажем решението. Можем само да им подскажем начина, по който те да вземат собствени решения и да откриват истината. Що се отнася до децата на моите деца, проблемът е още по-голям. Защото те не знаят в коя река ще ловят, нито каква риба ще уловят, още по-малко дали ще се хранят с нея. Не можем да ги научим на риболов. Можем само да им покажем как да търсят рибата. Тези умения трябва да минат през три етапа: ценности, образование и мечти.

Интервюто взе Патриция Николова

Пазарувай в MediaMall.bg - книги, музика, филми и абонаменти