Сълзите на Вазов и думите на Радичков

Сещам се за тази реакция на знаменития български словесник по повод на поредната езикова дискусия. Преди двайсетина години “кощунството”, което разяри Увалиев, беше по-скромно. Сега то е окупирало България, сякаш тя се е превърнала в колониална територия. Вестникарски текстове се бродират с имена и заглавия, ушити с латински букви. Чуждоезични надписи шестват като клошари по улици и магазини. За щастие родният език не е станал още българо-латински!

Подражателството, лъскането на собственото его или комплекса за малоценност не е “саморегулиране”, с което мнозина се опитват да обясняват обезобразяването на родния език. Та той бе признат през 2007 г. за работен език в Европейския съюз с особен принос в културното и езиковото му разнообразие. Кирилицата е една от трите основни азбуки в ЕС - е записано в договора ни за присъединяването към съюза.Както казват: правилата, глупако! При транскрибирането на имена и надписи от латински на български кога се допуска оригиналното им изписване и кога - едновременно на латиница и кирилица (МcDonald's и “Макдоналдс”). Но воденичните камъни върху българския език са други. Вярвам на казаното от писателя Деян Енев (“Труд”, 8 август), че “основното, главното, важното” е средата, в която се развива българският език и която далеч не е ласкава.

Наред със знамето, химна и герба езикът е елемент на цивилизованата самоличност. Той стои по-високо от парламента дори. (Това са думи на един от лидерите на ДПС.) Вместо аматьорски приказки е по-полезно да се чуват мнения на писатели, редактори, преводачи, учители и всепризнати български словесници. Езикът е на тези, които го говорят, но и на тези, които го познават.

В резултат на безбройни злочести образователни реформи се появиха нов тип личности, които “саморегулират” езика по свой образ и подобие. Българските младежи стряскат дори именити професори със “стръмното влошаване на умението за писмено изразяване”, с “неспособност за свързан и смислен изказ” (проф. Милена Кирова, ръководител на Катедрата по българска литература в СУ “Св. Кл. Охридски”, “24 часа”, юни 2009 г.). Известно е, че това влошаване не започва след закони и глоби. Чувството за езика се ражда в скута на баба, в семейството, в детската градина (с официализираното име ОДЗ), развива се в училищата (наричани СОУ, СУЧЕМ и пр.). То започвада грее в душите от съприкосновението с езика на големите писатели. Много пъти съм се опитвал да разбера защо първа глава “Гост” на “Под игото” или разказът “Ангелинка” са далечни на учениците, защо в часовете по литература не се отделя подобаващо внимание на написаното от Радичков за думите. За трудолюбивите думи (в предговора на “Неосветените дворове”). Ето за какво става дума: “Думите сега клечат около мен с побити крака, почиват си и примигват на светлината. Също като човек примигват, за да пропусне светлината в очите си или да изстиска от тях светлина. Благодаря ви, мои думи, благодаря ви и ви целувам всичките по муцуните.”

А думите в Яворовата “Градушка”? Пенчо Славейков пише, че не познава нещо подобно в световната литература. Такива езикови буквари ги няма в “програмите”.

Изучаването на български език и литература от дълго време се превръща в непривлекателен учебен предмет.

Да не говорим за учебниците по граматика и литература, които всеки пореден министър се заканва да оправи и които все по-често е потребно да се четат с преводач. Как тогава българинът ще намира себе си в родния език. Писателят Стефан Цанев предложи да се въведе езиков ценз за публичните личности, които според него говорят някакъв “нехаен, примитивен, беден, мършав, блудкав, развален” български език, създават свои правила, скоито заразяват обществото. Говорят “пишемЕ”, “ходимЕ” и всички са след тях.

Сред най-големите достойнства на световния вестник “Таймс” авторитетни проучвания изтъкват прекрасния му английски език. Чета, че предстои раздаването на най-големите журналистически награди у нас. “Черноризец Храбър” е забравил отличие за прекрасен български език в журналистиката. Един от президентите на Франция - Жискар д'Естен, известен с прецизния си френски език, проверявал себе си по няколко часа седмично с помощта на професор по лингвистика. Друг президент на Франция - Жак Ширак, бе удостоен с най-високата руска награда за култура за превода му от руски на френски на Пушкиновия “Евгений Онегин”. Преди него с тази награда бе удостоен Солженицин. По същото време известен наш професор разсъждаваше - Онегин знае чужди езици, танцува добре полки, но какво от това? Ще го приеме ли пазарът на труда? Интересно е, че силата на атаките срещу духовни опори на нацията често се сменя едновременно със смяната на цветовете във властта. В едно интервю пред публициста Марин Кадиев достолепният академик Ефрем Каранфилов разказва следния случай: След Ньойския договор повече от 1500 души тръгват към къщата на Иван Вазов в София. Срещу нея е сградата на тогавашния Министерски съвет. Демонстрантите застават пред Вазовия дом, падат на колене и плачейки, запяват “Покойници, вий в други полк минахте”. Писателят се появява на балкона на къщата си и също започва да плаче. Такъв случай е единствен в българския ни живот,заключава акад. Каранфилов. Водачите будители, а не политическите угодници могат да са спасители. Ако осмислим този “единствен случай в българския ни живот”, прави впечатление, че будителите неведнъж са плакали за българския език и са бранили неговото достолепие. Някога княз Борис I вместо за дворцов разкош е дал луди пари да откупи Кирило-Методиеви ученици, за да учат на език и вяра българите.

Нашите езиковеди с основание “плачат”, че в условията на “новата финансова политика” в БАН (липса на пари, каквито има например за археологически разкопки) не могат да издадат мечтания многотомен речник, за да помага на езика и грамотността, които стоят по-високо от парламента дори.

Любен Генов