Истината е елементарна – не ни трябва „нов морал”, с каквато заявка обикновено идват у нас претендиращите да ни управляват

Ако до сравнително скоро ГЕРБ можеше да се идентифицира в някаква степен с дясното, с консервативното, с традиционното, участието им в сглобката доведе в сериозна степен до обезличаването им и дори до припознаването им от доскорошни техни поддръжници, като партия, която по-скоро отива към център-ляво, за съжаление.

Дали заради актуалната политическа обстановка по света, дали заради опитите им да се задържат в управлението, дали заради други фактори, но с малки изключения, те загубиха облика си на консервативна, дори и на дясна партия, изграждан съзнателно през годините от създаването им.

Някой веднага би репликирал, че дясното означава и консервативно, и обратното. Да, в повечето случаи, но не задължително. Докато често у нас много партии имат или подкрепят по-скоро дясна политика по отношение на финансите например, позициите им по отношение на основни ценности, базирани на по-голямата част от разбиранията в страната, рязко се отклоняват към лявото. И не просто към лявото, а към неолибералното, което е далеч по-притеснително. Вероятно бихме могли да дадем коалицията ДБ за пример. Реално единственото им общо с дясното е именно фискалната политика или разбиранията им как да се случват там нещата, поне на думи. Във всичко друго, те са не просто център-ляво, а вредно ляво, розово-кафяво ляво.

Ако пък вземем БСП, особено политиките, които защитават последните години, стигаме до парадокса, че наследницата на БКП, защитава и води далеч по-близки до консерватизма  политики, поне по отношение на тези, касаещи семейството, отношенията ни със съседите и прочее. Но партията, водена от Корнелия Нинова, нито може да бъде припозната като изразител на консервативното, нито – с оглед на миналото си, би могла просто да зачеркне историята си и да се позиционира изцяло в тази ниша.

Нужни са ни нови партии и нови лица. Но без под нови да разбираме спуснати незнайно откъде, появили се с ореола на спасителя, които ни обещават светло бъдеще, нулева корупция и охолен живот, ако им повярваме и дадем гласа си за тях. Този филм вече сме го и гледали, и играли, а от последните „спасители” ПП, и до момента не можем да се отървем, по-лошо – тепърва предстои да разберем всичко, което са надробили и са ни завещали да оправяме през следващите години.

По-скоро е необходимо сравнително познати политици и лица, които през годините неотклонно са следвали консервативната линия, но в момента са на заден план, да поемат юздите, увличайки след себе си мнозинството българи, които от години се чувстват непредставени. Мнозинството, защото каквото и да си говорим, България и българите са хора, които държат на традиционното, идентифицират се с консервативното и без да изпитват нуждата да облекат това задължително в общоприетата (европейската) дефиниция за дясно, категорично нямат никакви допирни точки с неолибералната токсична вълна, която в последните години заля Европа (и САЩ), заплашвайки да помете устоите на Стария континент.

Това не означава, че ние не припознаваме демократичните ценности, напротив. Но политиките, които идват по линия на ЕС, на Брюксел, от доста време не са демократични, а токсични, крайно либерални и в голяма степен – необолшевишки.

Именно и поради тази причина в последните години, очаква се и на предстоящите поредни предсрочни избори, „Възраждане” бележи подем. Макар и неконсервативното им и откровено вредно за страната ни идентифициране с Русия, много хора гласуват за тях, защото са крайни противници на съвременния либерализъм и искат по всякакъв начин да го спрaт, макар и с безумни политики и идеи. Дали ще ги наречем просто популисти, хитро яхнали свободната ниша, дали ще бъдат наречени комунисти, от други – фашисти, от четвърти – празнодумци, лидерът им Костадин Костадинов много умело свири по най-чувствителната за избирателите нишка – опонирането на неолиберализма.

А в действителност е нужна партия – поне една или обединение от няколко, която не просто да вярва в идеите на консерватизма, а да ги защитава, прилага и да следва национално отговорни политики в полза на България. Към момента на политическата ни сцена има няколко формации, които биха могли да бъдат припознати от избирателите като изразител на техния глас, който не е представен в последните парламенти.

Традиционно, разбира се, ВМРО е една от тези партии. Там проблемът е по-скоро чисто личностен. По-точно, избирането отново на Красимир Каракачанов за лидер, сякаш замрази възможността те да участват в по-сериозно консервативно обединение. Именно той и свързаността му с ДС, според немалка част както от по-младите в организацията, така и от потенциалните им партньори за общо явяване на изборите, е основна пречка. Пречка е и пред привличането на нови симпатизанти, особено с десен профил. Пречка ще е и за по-силни резултати, вероятно ще е основната пречка и да не влязат в следващото Народно събрание.

Макар и без сериозни успехи до момента, от няколко години на политическата ни сцена има партия, която освен че полага основите на истински дясна и едновременно консервативна формация, има потенциал – може би не днес или утре, но в скоро време, да е фактор занапред. КОД на Петър Москов, макар и недостигали все още дори до присъствие в Народното събрание, бавно и постепенно формират нишата, която да привлече именно непредставените, негласуващите (които стават все повече), разочарованите, десните избиратели – всички, които държат на традиционното, на присъщите ни ценности.

При тях проблемът е по-скоро финансов, което в голяма степен важи и за всички техни събратя в дясно. За разлика от отлично подплатените със средства неолиберални образувания, тук меценати липсват, липсват и солидни средства, наливани от разни НПО-та, базирани извън страната. Това всъщност не е упрек, напротив, просто констатация защо е трудно с апломб да се появиш на политическата сцена у нас, за разлика от базираните на отсрещния бряг формации.

Надигат глава и движения, чиито политики, които призовават да бъдат водени, също са консервативни. Тук можем да посочим "Граждански блок" на бившия главен прокурор Иван Гешев, който още докато беше главен прокурор, неведнъж е натъртвал, че възприема себе си като консервативен и родолюбец. Също и "България може" на Кузман Илиев, който посочва, че приоритет на движението е изготвянето на меморандум за предоговаряне на "Зелената сделка", а самият той също винаги е имал традиционни, консервативни виждания. Но нито едното, нито другото движение са десни, пред тях има и проблеми от съвсем друго естество, донякъде касаещи и лидерите им.

Ако трябва да бъдем реалисти, на тези избори е малко вероятно в парламента да влезе консервативна партия, тук изключвам припознаващите се с подобни ценности „Възраждане” и ИТН, които по-точно са популистки проекти. Важното е да бъде поставено началото, да бъде дадена – за пръв път – по-сериозна заявка, че това е пътят на България. Не демагози, които се заиграват с дясното и традиционното, защото там нишата е свободна, а такива, които наистина се облягат на системата от християнски ценности, върху които именно е основана и Европа.

А не безпътицата, в която сме затънали, да продължи да бълва нови неолиберални проекти на самообявили се за месии, склонни към екстремизъм и подкрепа на различни патологии и вредни политики (Зелената сделка, Истанбулската конвенция, ЛГБТИ+, мигрантите, заливащи ни от Близкия Изток и Африка).

Истината е елементарна – не ни трябва „нов морал”, с каквато заявка обикновено идват у нас претендиращите да ни управляват. Той, моралът, няма как да е нов или стар. Моралът е един и е базиран на учението на Христос, базиран е на християнството, на истината, на любовта към родината.

Крайно време е за истинска консервативна вълна, да се надяваме, че българският избирател, макар и отегчен, обезверен и крайно апатичен, ще излезе да гласува и да даде гласа си не за напразни обещания, откровени лъжци и платени подлоги, а за България.