Много световни политици имат поне умерени езикови умения, а някои са доста страхотно подготвени

Повечето спорове се свеждат до комуникация - нещата работят по-добре, когато говорим езика на другия

В нашата глобализирана епоха изглежда, че известен езиков интерес би бил добро качество за един държавник

Около два милиарда души по света говорят английски, като делът им е значително по-висок сред образованите. Но изненадващ брой големи световни лидери не го владеят.

Освен кратка, написана по сценарий реч в Давос преди няколко години, няма доказателства, че Си Дзинпин от Китай владее английски. Реджеп Ердоган от Турция говори само турски.

Както Андрес Мануел Лопес Обрадор от Мексико, така и Луиз Инасио Лула да Силва от Бразилия са правили опити да го изучават, но и двамата в крайна сметка са избрали френски език.

От друга страна, много световни лидери имат поне умерени езикови умения, а някои са доста страхотно подготвени. Еманюел Макрон от Франция и Олаф Шолц от Германия говорят английски доста добре, както и почти всички лидери от Северна Европа. Обратно, Джъстин Трюдо от Канада говори френски, умение, което е толкова важно в неговата страна, че обещаващ консервативен политик загуби лидерска надпревара преди няколко години отчасти поради това, че не можеше. В обрат, който би изглеждал странен не толкова отдавна, британският министър-председател Риши Сунак може да говори хинди по-добре, отколкото неговият индийски колега английски.

Владимир Путин се обърна към Бундестага на немски и написа статии за New York Times на английски. Владимир Зеленски учи както английски, така и украински, който е втори език за него, тъй като произхожда от рускоговорящата част на страната си.

Лидерите на Латинска Америка често се опитват да се обърнат към хегемона на своето полукълбо на английски, въпреки че сравнително малко наистина го говорят добре. За разлика от това много лидери в по-монархическия Близък изток са били подготвяни от ранна възраст за кариера на световната сцена.

Йорданският крал Абдула II говори отлично английски. Башар ал-Асад от Сирия работи няколко години като офталмолог в Лондон, преди по-големият му брат да загине в автомобилна катастрофа и той да бъде призован у дома, за да бъде подготвен за наследник на баща си. Повечето настоящи принцове от Персийския залив са достатъчно възрастни, за да са родени поданици на Британската империя, а владеенето на английски в региона се е увеличило рязко през последните петдесет години. Бенямин Нетаняху от Израел е учил в Масачузетския технологичен институт.

Малките княжества Люксембург и Монако технически имат национални езици (люксембургски и монегаски), но техните народи и владетели универсално говорят френски и английски.

Европейските монарси винаги са били полиглоти благодарение на транснационалното си наследство. Може би най-впечатляващ в момента е Алберт II от Монако, който освен френски, немски и италиански, говори и английски с перфектен американски акцент, подарък от майка му, която е янки. Все пак светските владетели бледнеят в сравнение с лидерите на католическата църква. Папа Франциск, от Аржентина, говори испански, италиански, латински и португалски, малко френски, английски и немски, а сега очевидно и малко украински. Но той на практика е изостанал в сравнение с покойния роден в Полша Йоан Павел II, който можеше да се обръща към вярващите на полски, италиански, латински, английски, немски, испански, португалски, руски, украински, словашки и дори японски и тагалог.

За разлика от всичко това, американските президенти, както и техните избиратели, обикновено имат ограничени способности извън английския език. Джордж У. Буш направи някои възхитителни опити на испански (с тексаски каубойски акцент), а Барак Обама се предполага, че знае малко бахаса (т. е. индонезийски). Нито Тръмп, нито Джо Байдън очевидно имат езикови умения по чужди езици, а опитите на Джил Байдън да говори испански предизвикват ужас.

Нещата са били различни в една по-аристократична епоха. Франклин Делано Рузвелт е говорил добре френски и немски, списък, към който по-големият му братовчед Теди добави различни умения по испански, латински, гръцки, италиански и холандски (езикът на предците на семейството в Ню Йорк). Джеймс Мадисън можеше да чете Стария завет на иврит, а Хърбърт Хувър говореше малко мандарин. Както Томас Джеферсън, така и Джон Куинси Адамс, опитен дипломат, говориха повече от четири чужди езици.

Въпреки че все повече хора учат английски език, в свят, в който национализмът е във възход, езиковите умения може да не са с нарастваща тенденция сред политиците. Средностатистическият държавник преди сто години (или триста) определено е бил по-добре владеещ езика от своя еквивалент днес. Въпреки това, може би изненадващо, националистическата политика не винаги е в съответствие с липсата на културен интерес.

Джорджия Мелони от Италия, популистки евроскептик, който иска да глобява бизнеса за използване на английски думи като „боклук“ или „паркинг“ върху знаци, говори два пъти повече езици (четири) от своя колега архиглобалист мосю Макрон. Борис Джонсън, човекът, който извади Обединеното кралство от ЕС, преди това е работил като журналист в Брюксел и говори свободно френски, въпреки че понякога се преструва, че не го знае.

Покойният Шиндзо Абе, който предизвика ударни вълни в цяла Азия, изграждайки армията на страната си и превземайки Китай, е един от малкото японски премиери, които говореха английски (или нещо друго извън японския). Найиб Букеле от Салвадор и Виктор Орбан от Унгария, и двамата любимци на националистическата десница, говорят английски доста добре; последният е учил в Оксфорд (със стипендия за обещаващи млади активисти, финансирана от не кой да е, а от Джордж Сорос).

Езиковите умения никога не са се превърнали непременно в идеологически интернационализъм. Първият език на Наполеон е италианският, но едно от най-големите му наследства е системата за изкореняване на езиковото многообразие, включително в родната му Корсика. Кайзер Вилхелм II дълбоко мразеше Англия, страна, чийто език говореше толкова добре, че можеше да мине за братовчед си Джордж V. Сър Антъни Идън говореше много добре арабски, което му помогна да стане достатъчно самоуверен, за да хвърли Великобритания в катастрофалната Суецка криза през 1956 г.

Имаше време, когато повечето световни лидери говореха три или повече езика, като поне един от тях (напр. латински, персийски, санскрит, класически китайски и т. н.) беше такъв, чиято полза беше ограничена изцяло до молитва или снобизъм. Оттогава светът се е подобрил в повечето отношения. И все пак, в нашата глобализирана епоха изглежда, че известен езиков интерес би бил добро качество за един държавник, особено за такъв, който все още не говори английски. Повечето спорове, както в световните дела, така и в живота, се свеждат до комуникация - нещата работят по-добре, когато говорим езика на другия.