Някои помагат на наши заточеници да оцелеят

По време на игото им носят храна, дрехи и пари в занданите на Близкия Изток

Днес част от арабския свят е подложен на геноцид. Нова срамна страница в човешката история след масовото изтребление на арменците и евреите. Заради група терористи загиват хиляди невинни. Най-грозното е, че извършителите са потомци на жертвите на холокоста. За тях всички араби са лоши, но за нас има и добри.

По време на игото те помагат на наши заточеници да оцелеят. Носят им храна, дрехи и пари в занданите на Близкия Изток. Най-страшни са Диарбекир в Анадола, Акра в Палестина, Мосул в Ирак, Алеп в Сирия.

От Велчовата завера през 1835 г. до Руско-турската освободителна война от 1877–1878 г. хиляди влачат окови през пустините. Заточеникът Илия Монев разказва: "От Самсун до Диарбекир пешком стигнахме за 73 дни – от 11 ноември 1867 г. до 23 януари 1868 г. Там, в затвора, имаше 300 души запряни кюрди по разни престъпления и между тях лежаха заточеници от 1858 г. и от 1862 г. българи, побеляли и остаряли."

Сен Жан д'Акр е другата гробница. В този укрепен град са оставили следи елини, юдеи, римляни, араби и кръстоносци. През 1517 г. е превзет от султан Селим I. През 1799 г. е обсаден от Наполеоновата армия. Следващото столетия става душегубка за душманите на Османската империя.

Нашите заточеници наричат зандана Акра или Акия. В неговите подземия са били и участници в четата на Христо Ботев. Мъките им описва Никола Обретенов. "Тръгнах с 12 души от Цариград за Акра, осъдени до живот с железа", документира той на 23 юни 1877 г.

В Измир местните българи дават на заточениците пари, храна и тютюн. В Бейрут православни араби също им помагат с шепа грошове. "Стигнахме в крепостта Акра, оковани по двама в едно желязо и хвърлени в затвора", отбелязва Обретенов на 2 юли.

Надзирателите не им свалят оковите, чакат бакшиш. "15 деня стояхме оковани с железата по двоица, без да ни попита някой нещо – пише Обретенов. – Като видяхме, че ще влачим много тежките железа, принудихме се да дадем парите, които ни дариха арабите в Бейрут, на хилядника, за да ни раздвоят. Начаса прие турският подкупник и ни раздвои."

Тукашните православни араби се опитват да установят контакт с българите. Един от тях отива в затвора, но управителят не го пуска. "Не бива да приказвате с външни хора, които правят раздори!", аргументира се той.

Арабите християни обаче искат съдействие от английския консул. На 23 октомври Никола Обретенов записва в дневника си: "Тукашният английски консул дойде днес още с един арабин православен на затвора, разпитваха за положението ни и ни дадоха голяма надежда, че скоро ще се избавим. Те купиха пет чифта налъми от брата ми Ангела и неговите другари и си отидоха."
Консулът не носи налъми, но иска да пусне някой грош в килиите на страдалците. Споменатият Ангел Обретенов дялка налъми от 1868 г. Той е участник в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, излежава доживотна присъда.

Налъм затворник не храни, затова арабите не оставят нашите да гладуват. "Днес един от православните араби донесе леща сготвена (помана) на затворниците българи", свидетелства Никола Обретенов. На Рождество Христово ястието е празнично: "Някои от православните араби ни донесоха в една тенджера сварена кокошка с орис."

Арабските вестници също дават кураж на изгнаниците. "Днес поп Димитър ни донесе арабо-френският вестник "Адикател-Акбар" – отбелязва Обретенов. – В този вестник четем в един телеграм, че падането на града Плевен се потвърждава и че след една битка от 50 часа паднал в ръцете на русите."

На 27 декември 1877 г. иде нов синджир роби. Кирил Ботев, брат на загиналия поет, пише: "Днес по вечеря пристигнаха българите затворници, които и очаквахме. От 76, що се качили във вапора, само 61 останали, другите измрели от мъки, от глад и от студ. От Бейрут до тука дошли пеши."

Болните са въдворени отделно от здравите. "Арабите – сочи Оберенов, – както и консулите английски, германски и италиански, много съчувствували към тях и им принасяли всичко, каквото е нужно за болен човек, а особено залягали пред правителството да издирят коя е била причината, дето измрели 14 души по пътя от Бейрут до тука."

Вече е ясно, че Турция е изгубила войната и Абдул Хамид II бърза да засвидетелства човеколюбие. На 18 януари 1878 г. гавазите строяват заточениците в двора на зандана. Хилядникът вади депеша със султанския знак и се провиква: "Падишахът провожда тоя ферман за 12 души българи, да бъдат свободни из града."

Които остават в кауша, продължават да гинат. С дата 27 януари Обретенов хроникира: "След две недели боледуване от тежката болест другарят ни Лулчо Атанасов от Копривщица днес се помина и се погреба по християнския закон от арабската община. Всинца оплакахме този си млад другар, който оставя костите си далеч от отечеството си в арабската земя, без да види майка си, баща си, братя и сестри, роднини и приятели."

В неделя, 29 януари, освободените отиват на църква. "Защото има заточени българи попове – четем в дневника на Обретенов, – то в този ден служи поп Димитър по български. В също време се пееше от арабските училищни деца по български "Господи, помилуй", "Тебе, Господи" и "Достойно ест", и арабите се виждаха твърде весели, като слушаха децата си да пеят по български."

След Санстефанския договор е обявена обща амнистия. Според нея правителството трябва да издаде на заточениците документи и плати пътните разноски до родните им места. Чиновниците с фесове обаче традиционно се мотаят. Яваш-яваш шмъркат чибуците си пред нашите мъченици.

Тогава арабите отново вземат нещата в свои ръце. Решаваща се оказва намесата на влиятелния католик Скендер Джемали. "Днес ходихме при Скендер Джемали да искаме препоръчителните писма за Каяфа и разноски за парахода", пише Никола Обретенов на 13 април 1878 г.

"Понеже ще тръгнете сутре по-раничко, идете при Никола Хури, общинския касиер, и той ще ви даде всичко", заръчва благодетелят, който изповядва Христовата вяра.