Разговаряме с писателката Здравка Евтимова за самооценката на българина, за агресията на улицата и в семейството, за деформацията на моралните устои по време на Прехода. „Дните на рамбовците са преброени, лошите новини по медиите са отрова за психиката на българина, а наркотиците са най-страшното зло“ – казва тя. Обикаляйки цялата страна за среща с читатели, писателката е категорична, че хората имат нужда от култура, а читалищата са техният духовен пристан. Според нея Парламентът трябва да промени отношението си към творците и да гласува така чакания 1 % за култура от БВП. Недопустимо е творческите съюзи да се третират като търговски фирми и да не получават дори минимална субсидия от държавата.

– Г-жо Евтимова, Вие сте сред любимите писатели на българите. Хората Ви разпознават на улицата, често Ви задават въпроси. Какви са темите, които вълнуват обикновения човек днес?
– Това са темите, които са свързани с възможността човек да подобри своето материално състояние, като същевременно да не се превръща в изтривалка за обувките на някой високопоставен човек. Прави ми впечатление, че хората дълбоко осъзнават своята стойност. Всеки човек разбира, че носи в себе си сила и заряд. Това е свързано с убеждението, че животът е много кратък и няма смисъл да се разпиляваме с раболепие, злост и завист, защото това е загуба на времеви ресурс. Завистливият човек унищожава сам себе си. Днес се запознах на Женския пазар с едно младо момиче, казва се Маргарита Романова – преподава бизнес в Копенхаген, беше с нейния приятел Димо. Те бяха взели две от моите книги и се зарадваха, че случайността ни срещна. Седнахме да пием кафе и да си говорим за проблемите на младите... Искам да виждам такива усмихнати и позитивни хора като тях. Казвала съм и друг път: чувствам дълбоко съжаление към изпълнения със злоба човек. Защо е станал такъв? Той не е обърнал внимание на своята дарба, не се е съсредоточил да я развива, а е насочил силите и енергията си да завижда на другите, да ги спъва, да сплетничи, да е обиден на целия свят. Злобният човек е дълбоко нещастен.

– Коя е предпоставката за агресията на улицата, в семейството, в медиите, между поколенията...?
– Основата за това е лъжливото усещане за всемогъщество, което си въобразяват по-силните физически хора или по-богатите. В голяма степен те са уверени, че ще се измъкнат от закона по нечестен начин – чрез подкупи или политическо влияние. Те смятат, че законът е за коня, а не за човека. 

– Непрекъснато се говори по медиите и в Парламента за правосъдни реформи и за по-строги наказания за убийците на пътя или за криминалните престъпници. Но реален ефект върху съзнанието на българина няма. Защо според Вас?
– Вероятно постепенно ще има ефект. Това ще стане, когато видим реални примери: да се приложи законът с еднаква сила и за обикновения човек, и за високопоставения. Освен това смятам, че преекспонирането на лоши новини от медиите и пагубното влияние на екшън филмите, показващи рамбовци и осеяни с трупове сцени, са изключително вредни за психиката на младите хора. Да заличиш човешки живот – това означава да заличиш историческата логика: човечеството е оцелявало, само защото се е стремяло да върви по пътя на по-високата хуманност. Филмите с убийства не са разрешаване на проблема, а нагнетяване на лоша енергия в мислите и емоциите на човека. 

– Дали след 35 години преход, съчетан със загуба на моралните устои, не се достигна до психически деформации сред членовете на нашето общество?
– Мисля си, че дните на рамбовците са преброени. Ние се движим към едно общество, в което законите ще имат много висока тежест, която ще смаже рамбовците. Ако ги оставим да ни ритат и да ни премазват на пешеходните пътеки, ако оставим търговците на наркотици да тровят децата ни, ще се заличим като нация. Всеки от нас не би искал детето му да попадне в лапите на наркотика – това важи и за детето на политика, и за детето на продавача на картофи на Женския пазар. И в едно бедно семейство, и в едно богато семейство трагедията би била еднаква, ако детето загине от дрогата. Болката е най-малкият общ знаменател между всички хора независимо от социалното им положение.

– Вероятно много от случайните Ви срещи завършват с раждането на нов разказ. Какъв е механизмът на появата му?
– Понякога в мисълта ми се закача някоя фраза, друг път – израз на лице, трети път – при едно дълго пътуване зад прозореца на влака виждам бедстващи села, които трябва да бъдат спасени... Или чувам изповедта на едно семейство, което трябва да преодолее огромна пропаст. Така се ражда разказът. Когато седна на лаптопа, мисля в една посока, но изведнъж се получава нещо съвсем друго. И изненадата е толкова силна, че след като го прочета, си казвам: „Ти не си добре!“. И в този миг, ако имам потрепване на пръстите, значи разказът се е получил. Иначе си казвам: „Защо го правиш това?“. Никога не съм сигурна веднага дали текстът е добър. Обикновено изчаквам, минава време – две-три седмици, и го чета отново. Тогава разбирам дали в този разказ има живот, или е мъртвороден. 

– Наскоро излезе Ваш сборник с разкази в Египет. Коя е книгата?
– Заглавието е „Ще те чакам след нощния влак“ в превод и съставителство на Хайри Хамдан, който намери издател. А Министерство на културата осигури финансиране по програма „Преводи“. Издателството са казва „Сафсафа“, книгата се предлага в книжарниците в Египет и други арабски страни, както и на електронни платформи за продажба на книги.

– Какво предстои в професионален план?
– Заминавам за Париж, където съм председател на журито в конкурса „Вълшебното перо“, организиран от Българското училище „Иван Вазов“ в Париж с директор доц. дпн Елена Сачкова. Останалите колеги в журито са Катя Кремзер, Лили Спасова и Радослав Гизгинджиев. Участват 630 автори на възраст от 7 до 19 г. На финала до мен достигнаха 82 произведения – много красиви разкази и силна поезия. Официално класирането ще бъде публикувано на 19 май 2024. Участват български ученици от целия свят, разбира се, и от България. В основата на конкурса е г-жа Янета Димитрова. Младостта на България е талантлива и мощна в литературно отношение. Ще представя и книгата си „Луничави разкази“, излязла у нас в края на 2023 г. Темите са две – за насилието над жени и за начина, по който човек може да бъде щастлив. Кръстник на заглавието е моят редактор Красимир Лозанов, той измисли и много от заглавията на самите разкази. 

– Какво мислите за състоянието на българската култура? Пречи ли на нормалното й развитие непрекъсната смяна на министрите?
– Аз обикалям цялата страна. Хората имат потребност от култура. България няма да се затрие, каквато и смяна на министри да има. Те не са фактор, който ще спре културата. Министърът може само да помага. Нека той посети и малки, и големи градове. Нека си представи един човек – случаен на улицата – и да го попита от какво изкуство се интересува. Да попита дъщеря си и любимата жена кои са техните интереси, в кои изкуства? Имаме толкова много талантливи музиканти, актьори, писатели... Аз никога не бих мамила хората да си дават парите за слаби книги. 

– Тук отново трябва да споменем мизерния 0.4% от БВП за култура, който обрича на бедност държавните и общински културни институти... В цяла Европа културата се финансира сериозно от държавната политика – между 1% и 2%.
– Редно е депутатите да помислят за увеличаване на този процент, защото читалищните и музейни работници, библиотекарите и много творци са на минимални заплати, а точно те отговарят за бъдещето на децата ни. Идвам от Балчик – там самодейците са направили пиесата „Албена“, изиграли са вече 4 представления при пълен салон от 400 места и всички билети са продадени. Там видях и две балетни формации, видях ученици, които подготвяха театрала постановка. Има пламък в душите им, страст да се изявят. Би трябвало да се създаде програма за турне на трупи от млади хора от град на град; за финансиране на групово посещение на ученици в театри и концертни зали. В Каварна видях жадни за култура хора. У нас има поле за таланти, което обаче трябва да бъде засято. В провинцията хората правят и невъзможното да предизвикат интереса на съгражданите си. Нужни са нови хора – мениджъри в културата, които да насочат правилно държавните средства.

– Често обаче управляващите дават приоритет на образованието. Редица музейни работници и библиотекари напускат местата си и стават учители заради по-високите заплати. Защо творческите професии не се ценят у нас?
– Не трябва да се противопоставят образованието и културата. Те са в състава на една химическа формула, както са водородът и кислородът във водата. Ако ги разделим на водород и кислород, нямаме вода. По този начин, ако разделим културата от образованието, няма да има нация. В съзнанието на обикновения човек те са едно цяло. Не може един необразован човек да бъде културен. Образованието е основата – то е скелетът на човека, а културата са мускулите, мисълта, емоцията. Музейните работници съхраняват традицията, знанията, българската и световна история, културните пластове на цивилизацията. Престъпление е те да получават минимални заплати. Аз самата подкрепих наскоро библиотекарите –  подписах петиция за повишаване на техните заплати. Тези хора правят имиджа на България. Хората в читалищата са толкова всеотдайни – те са духовният стълб на нацията! Не трябва да се отнасяме към тях като към диви растения и да очакваме, че слънцето ще ги стопли, а дъждът ще ги напои. Те имат семейства и са отговорни за своите деца. 

– Вече няколко пъти Съюзът на българските писатели, в който вие членувате, пледира пред Парламента за връщане на годишната държавна субсидия за творческите съюзи, които бяха лишени от нея след 1993 г. Какво е Вашето отношение към дейността на СБП? 
– Председателят Боян Ангелов съхрани организацията, въпреки че много хора искаха да я съсипят. Той е уравновесен човек, толерантен към колегите, дори и към тези, които го нападат. Аз ценя високо неговите качества на поет и ръководител. Той не се поддава на политически натиск. Създава мир, където и да отиде. Така е правил и Лев Толстой. Наистина е жалко, че творческите съюзи – писатели, художници, музиканти, артисти – са оставени да оцеляват сами, че нямат средства за поддръжка на сградите си. Творческият продукт рядко може да бъде печеливша стока. Често справедливата оценка идва след години. Затова държавата трябва да застане зад творческите гилдии.

– Какво пишете в момента?
– Привърших един роман под заглавие „Да изплетеш клетка за щурец“, който ще излезе първо на английски език в САЩ. Пиша сега друг роман под заглавието „Езерото“. Скоро ще излезе сборникът „Кръв от къртица“ в Германия, в него има разкази от няколко сборника – преводач е Андреас Третнер. Чакам излизането на романа „Резерват за хора и вълци“ във Великобритания. Преводачката Яна Елис го е озаглавила „Вълците от Старо село“. С този превод тя спечели наградата на П.Е.Н.-Великобритания за превод.

– Трябва ли писателите да се страхуват от изкуствения интелект?
– Той започва там, където свърша човечността. Изкуственият интелект би трябвало така да е програмиран, че да бъде в служба човечеството и да го направи по-хуманно. Въображението на талантливия писател е безгранично, то няма как да бъде имитирано от ИИ.

Визитка

Здравка Евтимова е една от най-популярните български писателки у нас в момента. Родена е в Перник през 1959 г. Завършила е английска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ и сама превежда повечето от творбите си на английски език. Автор е на 12 книги на български език (сборници с разкази и романи), които са преведени и издадени в над 30 държави. През 2021 г. тя спечели националното състезанието по БНТ „Любимците на България“ в категория „Любим писател“. През януари 2024 г. Здравка Евтимова беше удостоена с новоучредената награда за фантастика „Доктор Т. О’Конър Слоун“ („Dr. T. O’Connor Sloane“) в САЩ по повод излизането на романа ѝ „Той носи моето мълчание“ („He May Wear My Silence“). Призът се присъжда от американското издателство Starship Sloane Publishing за произведение в областта на фантастиката. Тя е носител на множество национални награди, сред които и на „Христо Г. Данов“.