В навечерието на Великия ден Възкресение Христово нека хвърлим поглед към нашата църковна история

Съществуването на две автокефални църкви в българските земи има своите аналогии в историята на православното християнство

Преди време в тази поредица разказахме накратко за историята на Охридската архиепископия – духовната институция, която заема важно място в историята на България, Византия и Балканите. Твърденията за нейна „македонска“ същност се опровергават от стотици документи и книжовни паметници, от делата на видни личности, а и от самата ѝ история. В Охрид не е създадена някаква „нова“ църква – в десетилетията на византийската експанзия против България в епохата на великия цар Самуил патриаршеският престол на царството се премества от Велики Преслав (столица до 971 г.) и Дръстър/Силистра (официалното средище на българския духовен глава) в Средец/София, Воден, Мъглен, Преспа и окончателно в Охрид. Затова Охридската църква по дефиниция е „… на цяла България…“ от 1018-а чак до нейния залез през 1767 г.

Базиликата Св. София, катедралната църква на Охридската архиепископия.

При обявяването на въстанието през 1186 г. Петър и Асен отхвърлят църковната юрисдикция на Охридската архиепископия заради нейната византийска политическа ориентация. Може да изглежда парадоксално, но до онзи момент Търново не е в диоцеза на Константинополската/Цариградската патриаршия, както се мисли „по инерция, а именно на Охридската архиепископия! С териториалното разширение на Второто българско царство при Петър и Асен обявената „архиепископия на България“ с център Търново отнема редица епархии от Охридската – Видин, Браничево, Белград, Срем, Средец/София, Ниш, Велбъжд/Кюстендил… В резултат на енергичната политика на цар Калоян (1197-1207) процесът продължава, а т.нар. уния с Рим е подписана от редица епископи, доскоро признаващи духовната власт на Охрид. Под духовната власт на Търново за определен период попадат Бер (Верия), Мъглен и други епархии. Тъй като Охрид все още е под византийска власт, „неформален лидер“ на епархиите, доскоро под властта на архиепископията, става Анастасий, епископ на Велбъжд, издигнат в сан на митрополит и подписал унията заедно с търновския архиепископ и други български владици. В крайна сметка, когато Охрид влиза в границите на българското царство, архиепископията е съхранена – едно правилно решение на цар Калоян, независимо от дотогавашната му политика към повизантийчената Охридска църква. Какво обаче става с тогавашния охридски архиепископ Йоан Каматир (след 1183-около 1216) е неизвестно. Както допуска проф. Ангелики Деликари, той вероятно отива в изгнание в Солун или в някой манастир в „своите“ епархии, оставащи под византийска власт. И все пак, на църковния престол в Охрид не е поставен архиерей, изпратен от Търново, а „ромеят“ Димитър Хоматиан (около 1216-1236), най-близкият помощник на Каматир, очевидно лоялен към новата българска власт.

Хоматиан е една най-ярките фигури в историята на Охридската църква и богословската мисъл пред онази епоха. За него читателят може да научи повече от книгата на проф. Илия Илиев „Охридският архиепископ  Димитър Хоматиан и българите“ (2010, 2021 г.). Образованият и енергичен духовник пише и известното „Кратко житие на св. Климент Охридски“, наричано още „Охридска легенда“, отдавайки дължимото уважение на бележития духовен водач и на българската християнска традиция. През 1219 г., когато част от югозападните български земи са завладени от епирския  деспот и бъдещ солунски император Теодор Комнин, Димитър Хоматиан свиква църковен събор. В средите на висшия клир, основно от „ромейски“ (гръцки) произход, се разгаря спор – едни настояват за отстраняването на епископите българи и назначените от тях свещеници, други – за запазването на съществуващото положение. Основният аргумент е, че става дума за православни духовници, независимо от кого са ръкоположени.  В крайна сметка е прието компромисно решение, което отразява умерената църковна политика на Димитър Хоматиан – епископите българи, издигнати при цар Калоян, са отстранени, но поставените от тях свещеници, игумени и дякони запазват своите санове. От друга страна, по този начин архиепископът и председателстваният от него Свети синод признават законността и православната същност на Търновската патриаршия, въпреки връзките ѝ с папския Рим. Хоматиан запазва високия си духовен пост и при завръщането на българската власт в Охрид след победата на Иван Асен II при Клокотница през 1230 г.

Търновското влияние в Охрид се засилва при следващите архиепископи Йоаникий и Сергий,  чиито имена са вписани сред българските архиереи в Бориловия Синодик. От края на XIII в. нататък в резултат на сръбските завоевания в Македония архиепископията „.. на цяла България…“ губи епархиите на Скопие, Ниш и Велбъжд/Кюстендил. Те са присъединени към Печката архиепископия, от 1346 г. патриаршия, по дефиниция сръбска, но авторитетът и българската природа на охридския престол са запазени. През 1346 г. охридският архиепископ Николай участва в интронизацията на първия сръбски патриарх Йоаникий и коронацията на цар Стефан Душан в съслужение със своя по-старши събрат, търновският патриарх Симеон.

Сред охридските архиепископи можем да отбележим изтъкнати личности, ползващи се със солиден авторитет във Византия – Константин Кавасила и Яков Проархий през втората половина на XIII в., Григорий и Антим Метохит през следващото столетие. Известна е подарената от император Андроник II Палеолог (1282-1328) златоткана плащаница, върху която е извезан надпис с обръщението "Пастирю на българите…“ Независимо от сложната си съдба и наличието на „ромейски“ висш клир, Охридската архиепископия има ред „пресечни линии“ с Търновската патриаршия. Освен богослужението на български, особено на низово ниво, налице са и общите култове към светци и духовни учители: св. св. Кирил и Методий, Климент Охридски, Наум, Гаврил Лесновски, Прохор Пшински, Йоаким Осоговски, Иларион Мъгленски… В охридския диоцез навлизат и типични „търновски“ култове – например на св. Петка. В подчинените на Охрид епархии и манастири продължава да се създава книжнина на български език, в която личи и търновско влияние. Интересен факт е, че житието на търновския патриарх св. Йоаким I e запазено именно в Македония, въпреки че тя не е била под духовната власт на Търново, а на Охрид. Важна „територия“ на контактите между двете автокефални църкви са манастирите на Света гора Атонска – преди всичко „Зограф“ и „Хилендар“, в които векове наред доминират българските монаси от диоцезите и на двете църкви.

Както виждаме, за дълго време във Второто българско царство е имало не е една, а две автокефални православни църкви! Това не е необичайно, защото през IV-VII в. в Римската империя съжителстват цели пет патриаршии (т.нар. пентархия) – Рим, Александрия, Антиохия, Константинопол и Йерусалим. Във Византия до XII в. има повече от един църковен престол – патриаршиите на Константинопол и Антиохия, архиепископията на Кипър, а след 1018 г. и на Охрид. Така е и във вековете на Османската империя. Тогава какво пречи днес в нашето изконно етнокултурно пространство да има две автокефални църкви, както е било някога?! Преди няколко години заедно с д-р Милен Врабевски, д-р Горан Благоев, проф. Иван Тютюнджиев и други съмишленици настоявахме нашият Свети Синод да приеме молбата на Македонската православна църква – не някой друг, а Българската патриаршия да бъде нейна „църква майка“. Уви, гласът ни не беше чут… Докога двете църкви, чието общо начало и исторически път са безспорни, ще следват линията, налагана от Москва и Белград, от една страна, или пък от Константинопол/Истанбул, от друга?  Възстановяването на духовното единство няма алтернатива – въпреки антибългарската политика на управниците в Скопие, на които за съжаление пригласят и някои македонски архиереи.

Заразата на македонизма е гавра с истината, която трябва да бъде преборена  с непобедимата сила на истината и вярата. Нали една от десетте Божии заповеди е „Не лъжи!“, а в един средновековен български надпис – „Бог вижда!“ 

Светли празници, уважаеми читатели!